— Не! — рязко, сухо, почти грубо го прекъсна Бяно. И толкова непривична за него беше тази грубост, че всички събраха учудени погледи в него. А той повтори по същия начин: — Не!
— Какво „не“, Бяно Абаджи? — запита тихо гостът и по изражението на пълното му лице се разбра, че това е искрено неразбиране, а не от привичните му витийства и лукавщини.
— Това, за което говориш, няма да стане.
— Казваш го, защото не го желаеш, или защото искаш да ме видиш посрамен в краката си? — все така тихо продължи Евтим. — Ако е първото, дължиш да го обясниш, ако е второто… не ти прави чест…
— Аз също ще попитам „защо“, тате — нападна го отстрани и Найден. — Чорбаджи Евтим го каза по-изкусно, но истината си е такава: любя Златина и ако вие, бащите, не склоните да се вземем, ще я грабна и тогаз ните нея ще видите повече, нито мене…
— Не! — отново отряза бащата. Този път обаче се усети, че отвъд резкостта на това „не“ имаше и вътрешно гърчене, непривична за Бяно безпомощност. — Това не може да стане, тази е последната ми дума!
— Също не може да е последната, тате. Не говорим за кошница ябълки, а за две човешки съдби.
Бяно се размърда неловко, хвърли бърз изпитателен поглед към Яна.
— Кажи им, Бяно — кротко му помогна жената. И добави многозначително: — Не се въздържай заради мене, аз зная…
Той остана свъсен — не се разбра дали премисля нейното „аз зная“, или подбира думите си. После пребледнял, с изпънати черти, изговори така, че изглеждаше, сякаш не помръдва устните си:
— Не може не защото „ерген баща не го жени“, Евтиме чорбаджи. Найден и вашата Златина са кръвна рода, братовчеди.
— А! — възкликнаха в един глас тримата мъже около него.
— Така е — продължи по същия начин Бяно. — Найден е син на твоята покойна братовчедка Божура, Евтиме. — И като намери сили да каже най-главното, пое въздух и добави вече малко по-спокойно: — Ти сигур помниш, че тя бе намерила подслон в дома на хаджи Рифат. — Гостът потвърди мълчаливо. — В онзи злощастен тринадесети април, деня на Преселението, там са ставали ужасии, Евтиме. Заклали са добрия старец, сетне и братовчедката ти. Малко преди да умре, тя е хвърлила в шубраците детето си и така го е спасила от турския нож. И случи се, че аз го намерих, прибрах и отгледах. Ето го днес пред вас. Разбираш ли сега, чорбаджи, защо казвах не може?
Никой не би имал право да упрекне Евтим Димитров, че му липсва самообладание, но сега той само стоеше със зяпнала уста и нито изговаряше нещо, нито помръдваше; изглеждаше „като ударен с мокър пешкир“, както казваха сливналии.
Усетил, че нещо безвъзвратно се проваля пред очите му, Найден изплещи първото, което дойде на езика му:
— А, не можело! Голяма работа, че сме били…
Но Йосиф го прекъсна троснато:
— Не говори глупости! Не разбра ли, че сте братовчеди, човече?166
Когато най-сетне възвърна дарбата си да говори, Евтим попита:
— Сигурен ли си в това, което каза, Бяно Абаджи?
Бяно му отговори с въпрос:
— А според тебе може ли здравосмислен човек да се шегува с тези неща, Евтиме чорбаджи?
— Не искам да споря с тебе, но… хм… виж го! Ами че това лице от Карандила да го видиш, пак ще разбереш, че е Силдаровско…
Бяно погледна храненика си. И в известен смисъл сякаш за пръв път го видя.
— Че има някаква прилика, не отричам — каза. — Но докато за нея може само да се гадае, в другото съм сигурен.
— И аз съм сигурна, господин Димитров — незлобливо се обади Яна. — Виждала бях детето при Божура, а когато Бяно го донесе, то беше с дрешките и юрганчето, които аз подарих за него…
Найден издаде неопределен звук — той приличаше повече на рев на наранен звяр, отколкото на въздишка — и без да иска разрешение, скочи на крака и побягна. Проследиха го, докато изхвръкна през дворната порта, сетне Евтим издума тежко:
— Стана тя, каквато стана… — И попита: — Какво ще кажеш за нататък, Бяно Абаджи?
— Ако трябва да бъда честен, ще ти призная, че в този час сърцето ми прелива от жалост, чорбаджи Евтиме. На първо място, за дъщеря ти Златина — бог ми е свидетел, че нямам нищо лично против нея!, — а сетне… сетне и за всички нас… Чакай, Чакай! Знам, че това не е отговор, не ми го казвай! Но остави ми малко време. Ще премисля всичко, ще го огледам от всички страни и ще ти известя за последната си дума.
Почти не говориха повече и двамата гости си тръгнаха. Бяно ги изпрати, а когато се върна, завари жена си на същото място — тя през цялото време не бе помръднала. Той я улови ласкаво през раменете:
166
За основателността на тази реплика ще приведем дословно един откъс от д-р Табаков. История на… т. ІІІ, стр. 285: „В Сливен много се пазело, щото тия, които «се вземат» за мъж и жена, да не са сродници. В тая посока взискателността била прекалена. Роднини, които не могат да се женят помежду си, се считали и тия, които са били вън от шестата степен по кръвно родство (б.а. — вторите братовчеди са в роднинство от шеста степен) и третата степен по сватовство.“.