— Е, каква излезе тя? — светнаха очите на Панайот Хитов. — Ти веднъж си ме кръстил по християнски, кръстник, пък днес ме кръщаваш и като народен закрилник!…
Бяно Абаджи не отговори нищо. Кой знае защо, похвалата и благодарността, които се съдържаха в думите на Панайот, не го развеселиха.
Но младите изпълниха намеренията си. Когато след петнадесетина дни Бяно се сбогува със своите и пое на север, в Балкана вече бродеше дружината на Георги Трънкин войвода…169
6.
След онова паметно събрание в дюкяна на Панайот Минков Сливен и Сливенският край действително заеха подобаващото им се място във всебългарската борба за независима църква. Не скъпяха те подкрепата си за онези, които в Цариград бяха начело на битката срещу Фенер, но съвсем скоро борбата се пренесе и по тукашните места. И нали вече не бе оставена на случайността, а се подчиняваше на единен строй и ред, та насам тя премина по такъв начин, че отекна и стана за пример из цяло Българско…
Че са във война с фанариотите, сливенци показаха още в уж безметежната 1858 година. Когато дойде време да се събира владищината, одринският митрополит Кирил проводи своя протосингел Йосиф. Пратеникът обаче не само се върна с празни дисаги, но и донесе новини, които можеха да смаят и къде-къде по-разумен човек от светиня му — сливналии, представи си, не само отказали веднъж завинаги да изплатят владишкия данък, но и за да покажат, че са решени да не спират по средата, укрили от протосингела всичките църковни книги на гръцки език, та той не можал дори една литургия да отслужи. Кирил отначало помисли, че туй ще да е някаква временна приумица на лудоглавите балканджии, та им прати по същия протосингел едно нарочно послание; в него владиката най-напред посипваше цяла градушка от евангелски цитати, а после с добре измерен тон — едновременно достолепен и бащински-наставнически — съветваше чадата на светата Цариградска патриаршия да отдават дължимото на своите духовни пастири, „а не да отиват по акъла на някои непрокопсани синковци“.
Митрополитът имаше много високо мнение за себе си и дарбата си да убеждава другите, та отначало изобщо не повярва, а сетне прие като небесен гръм доклада на Йосиф — така добре съчиненото послание било изгорено и не скритом и в потайна доба, а публично, в неделя след църковен отпуск, посред двора на храма „Свети Димитър“; дело било това главно на младежи (протосингелът се бе погрижил да си запише имената на Донко Дончев, който лично „теглил огъня“ на посланието, на Никола Бората, Анастас хаджи Добрев, Стефан Гидика и Петър Ба̀бата, които увличали народа с веселбата си), но и възрастните не дръзнали или не пожелали да им се противопоставят, нито се намерил свещеник да се хвърли в пламъците, за да спаси богонравните слова на своя духовен глава, само няколко бабички се кръстели отстрана и шепнели: „Това не е на добро!…“
След това ново нечувано светотатство светиня му Кирил реши, че трябва лично „да сложи на местата им“ непокорните сливналии и към средата на 1859 година пристигна тържествено в града, съпроводен не от какъв да е калугер или дякон, а от епископ Хрисант. Кондисаха двамата първослужители в дома на верния си Димитър Жечков, а дори не подозираха, че Илия, синът на същия този доверен Димитър Жечков, в същото време кроеше с другите водачи на младежта как да се разправят с него, и то така, че нито да произнесе, нито да помисли повече името „Сливен“.
Привечер при владиката се явиха двама от младежите, единият много мършав, другият цяло грамадище (бяха Стефан Гидиков и Анастас хаджи Добрев), и по най-благовъзпитан начин помолиха първосвещениците на другия ден да служат литургията на български език. Излъга се от тяхната хрисимост митрополитът, та заяви високомерно — светата патриаршия си знаела работата, тя открай време била наредила на какъв език е позволено да се разговаря с Бога Саваота. Така отговори Кирил и никога не разбра, че всъщност именно в този момент попадна в добре подреден капан — младежите само създаваха предлог и основание за разправата, която бяха намислили…
167
Автентично. Залавянето е станало на 30 януари 1859 г. Калъчлията се държал изключително достойно пред съда; запазени са например думите, които е казал на неговия председател, Садразам паша: „Никакво престъпление не съм извършил. Аз само вземах от богатите и давах на бедните. Затова трябва да осъдиш по-напред тези, които грабят немилостиво бедния народ, та тогаз мене!“ Също така храбро и с чест посрещнал той и смъртта, когато го обесили в началото на 1861 г. Погребан бил в двора на русенската църква „Свети Георги“.
169
Всичко, разказана в тази глава, е исторически достоверно. Между малкото отклонения е присъствието на Йоргаки в метоха, когато Панайот Хитов е отишъл да търси помощ от чорбаджиите (той обаче наистина е извършил първата делба между П. Хитов и сестрите му, а после не е свидетелствувал за това пред Али ефенди). В спомените си П. Хитов споменава между първите членове на дружината и Анастас хаджи Добрев, който обаче не издържал на умората и непосилните условия и се върнал; допущаме, че в случая паметта е изневерила на войводата — горещият родолюбец Анастас хаджи Добрев се е отличавал и с пословична физическа сила и издръжливост.