В неделната утрин митрополит Кирил и епископ Хрисант се явиха в църквата „Свети Димитър“ в златоткани фелони и с корони на главите, а наоколо народ, народ — „яйце да пуснеш, на глава ще падне“, както е думата — и той насъбрал се от всичките три главни махали: същинския Сливен, Клуцохор и Ново село. Зарадва се светиня му, че присъствието му е привлякло, кажи го, цялото християнско население на непокорния град и кимна — службата можеше да започне.
Не щеш ли, нещата още от първия миг не тръгнаха, както владиката си ги мислеше. Противно на всичко, което можеше да се очаква, местният свещеник — неговото име беше отец Димитър хаджи Костов, по прякор Черното — запя на варварския си български език. Не се остави да бъде подведен митрополитът, тозчас прекъсна свещеника и сам поде:
— Ети ке ети…
По-нататък не можа да продължи — само след първите думи в храма и сред хилядното множество извън него се изви незапомнена вихрушка, размахаха се гневни пестници и се надигнаха гласове, които Кирил много добре разбра:
— Български искаме, долу гръцкия!…
— Или български, или вън гърчулята!…
— Български!… Български!… Български искаме!…
В първия момент владиката се учуди, а не се смути; кураж му дадоха не само бабичките, които се кръстеха и мърмореха: „Бре, какви години дочакахме!…“, но например и видът на познатия му епитроп Христодор Гюлмезов, който се бе заел да усмирява момчетиите. Горкият глупав Кирил! Той не подозираше, че Христодор Гюлмезов пред него викаше: „Чакайте бе, що правите!“, а зад гърба му насъскваше непокорниците с „Дръжте!“ и „Изхвърлете го!“
— Ети ке ети… — повтори митрополитът и тези бяха последните гръцки думи, които се чуха в храма „Свети Димитър“. Само като ги произнесе, младежите напънаха напред и где с подпиране, где с ритници и юмруци изхвърлиха двамата първосвещеници от църквата и ги подгониха към дома на Димитър Жечков. Последното, което владиката Кирил чу в божия дом, беше как отец Димитър хаджи Костов отново подхваща литургията на славянски:
— Паки и паки Господу помолим ся!…
… Когато беше вече на безопасност в Ямбол, при владиката се яви неговият заместник в Сливен поп Юрдан. Свещеникът се бе погрижил да сложи на лицето си маска на богосмирение, пък иначе си беше все същият „жив хайдутин в попско расо“. Изрази преголямо съжаление поп Юрдан за случилото се, вайка се и едва не си скуба бяло-русите косища, но иначе съвсем сериозно помоли архипастиря да не води война със сливналии, „че нали ги знаеш — достлукът им е до коляното“ и че те се заканили, ако го видят втори път в града си, „да му вземат душата“, даже били определили вече едного измежду своите, Хаджи Димитър, „момък на деветнайсет години, ама вече луд за десет луди“, който обещал да заколи владиката като гергьовско агне… Историята не е запазила сведения как точно поп Юрдан е предал тези сливенски хабери на светиня му, но тъй или иначе повече крак на гръцки владика не стъпи в града под Сините камъни.
Ако негово преподобие Кирил все пак можа да изпее „Ети ке ети“ в Сливен, далеч по-малък беше успехът на неговия побратим Вениамин в Градец170 — той изобщо не можа да прекрачи прага на храма „Свети пророк Илия“.
Вече пълни две години — откакто създаде Църковно-училищната каса — черковните въпроси на Градец на дело бяха в ръцете на един мирянин: даскал Димитър Русков. Още като се дочу, че прочутият с чревоугодничеството и с тлъстите си месища Вениамин (зевзеците слагаха пред името му „негово предебелие“) се е запътил към нахията да си събира данъка, даскал Димитър повика градешките попове и чорбаджии и къде с убеждение, къде със заплахи им наби в главите, че „борбата за българска църква изисква, щото Вениамину да се откаже всякакво гостоприемство“ — забрани и на едните, и на другите да се появят пред „негово предебелие“, а за всеки случай прибра ключовете на селския храм.
На уречения ден откъм Котел наистина се зададе познатият кабриолет на владиката. В него на цялата задна седалка се мъдреше само той, на по-тясната отпред го съпровождаше верноподаният му поп Костадин от Котел (за него ще стане отново дума малко по-нататък), а около тях яздеше охраната — пет-шест конни гавази от митрополията. Посрещането в селото искрено слиса „негово предебелие“ Вениамин — Градец сякаш беше опустял, нито свещеник, нито чорбаджия, нито даже любопитно дете излезе да посрещне своя най-висш духовен пастир. Процесията отиде до църквата, но я намери заключена, а на повика на клепалата никой не се отзова, дори куче не залая в отговор. Тогава владиката нареди да го заведат в дома на Вълко Дреков (у когото отсядаше всяка година), а на гавазите си заповяда да повикат при него поповете и градешките чорбаджии. Изпълниха повелята му гавазите, но на поканата се яви само един, и той непоканен — даскал Димитър Русков. Поздравиха се учтиво учителят и митрополитът и Вениамин се засрами в себе си: българинът говореше на по-добър гръцки език от него, чистокръвния грък…
170
Не се касае за грешка — Котленската (Казанската) нахия с принадлежащите й села Ичера, Градец, Катунище и Медвен е спадала административно към кааза Осман пазар (Омуртаг), Търновски санджак, но в църковно отношение се е числяла към Преславската митрополия (със седалище на владиката в Шумен). Подобни несъответствия са били твърде чести през епохата — някои в продължение на църковно-административното деление през Второто българско царство (напр. с. Нейково, Сливенско, е принадлежало на Търновската митрополия), други по фанариотско недомислие или по случайни причини. Между последните следва да споменем например, че Шипка, Нова и Стара Загора, Казанлък и дори чак Чирпан са влизали също в границите на Търновската митрополия; по предание, което за съжаление не може да бъде проверено, тях търновският владика ги е спечелил на табла от пловдивския заедно с принадлежащите им села.