Като размениха неизбежните приветствия, Димитър Русков, без да повишава глас, произнесе в очите на високия гост:
— От страна на населението в селото аз съм натоварен да ви съобщя, че няма да ви пуснем да служите в храма.
— А! — възкликна първосвещеникът. — Защо?
— Защото искаме да имаме българин владика в епархията си — беше все така наглед учтив равният, но нетърпящ възражение отговор.
Помая се из селото митрополитът, пък като усети, че дори и стопанинът на дома страни от него, натовари на кабриолета тлъстите си меса и като сипеше наляво и надясно анатеми и заплахи, заповяда да карат в Медвен. И така беше разгневен, че не забеляза как един конник го изпревари по пътя — даскал Димитър предупреждаваше за височайшето посещение своя ученик и възпитаник, даскал Буньо…
В очакване на високия по сан и широкия по снага гост Горната махала на Медвен няколко дни прекара в небивало оживление. В домовете на свещениците и чорбаджиите се стягаха като за най-личен празник: то се тупаха черги, то се точеха баници, то се колеха пилета — не е за изреждане. Останалите християни също се стягаха за посрещането, но по малко по-друг начин. В кръчмата на Топал Беров мъжете ругаеха и се заканваха, други нескрито се хвалеха, че вече са приготвили кюскиите… Най-разобличителните слова бяха даскал Буньовите, докато Стойко Ганев, вторият учител в школото, направо подканяше по-големите ученици да си подберат по един-два джоба камъни.
Такова беше настроението в Медвен, когато светиня му пристигна. Но подготовката се оказа нахалост: „негово предебелие“ беше хитър грък и вече познаваше българите-балканджии, та благоразумно се промъкна в селото по тъмно и слезе от кабриолета си чак когато видя да се затваря зад него тежката порта на поп Захариевия двор. Тогаз обаче плъзнаха люде из Медвен и разнасяха от врата на врата само едно слово: никой да не отива в църква, тъй бил наредил даскал Буньо!171
Както се наговориха медвенци, тъй стана — на утрото митрополитът трябваше да отслужи тържествена литургия, а в просторния храм „Света Марина“ се въртяха, напълно объркани, само тримата селски свещеници и още толкова чорбаджии: „Потънахме в земята от срам пред светиня му“ — вайкаше се по-късно чорбаджи Васил. Другият народ на Медвен, паството, което Вениамин се готвеше да остриже — овчарите, абаджиите, земеделците, занаятчиите, — те чисто и просто си бяха останали по домовете.
Разтичаха се тогава попове и чорбаджии, измолиха и помощта на уважавания от всички мухтарин дядо Осман, та с увещания и заплахи успяха за вечерня да напълнят черквата с богомолци. И всичко уж вървеше мирно и кротко, но щом поп Коста зачете Апостола на български, владиката почервеня, а после вдигна такъв глас, че чак светците от иконите сведоха уплашени очи — бог разбирал само гръцки, какъв бил този презрян език, на който дръзвали да се обръщат към него!
— Езикът на този народ, пред който си застанал! — отвърна му някой от дълбочината на притъмнелия храм. И без да се обръщат, медвенци познаха гласа на даскал Буньо.
Крещя и бесня „негово предебелие“, къса страници и тъпка с крака Апостола, но после отново си наложи маската на богосмирена кротост и ласкаво чувство към паството — и то стана, когато един слабичък и мургав ученик (той се казваше Джендо, а щеше да се обезсмърти като Захари Стоянов) минаваше с дискоса между богомолците и в него заваляха аспри и меджидиета, а чорбаджи Съби, кметът, пусна цяла златна лира.
Ала когато по-късно медвенци тръгнаха да се разотиват, а Вениамин с нетърпелива и алчна ръка дръпна месала от дискоса, за да преброи събраните монети, рев, подобен на волско мучене, се откъсна от гърдите му и разтърси божия дом — на мястото на очакваните грошове и алтъни владиката бе намерил само купчина бели и гладки речни камъчета. Видяха това „чудо“ и медвенци и на Вениаминовите крясъци отговориха с весел, неудържим смях…
171
Припомняме, че този е бил популярният тогава прякор на видния учител, просветител, църковен и обществен деец Господин Бъчваров. За съжаление тази крупна и заслужаваща повече почит фигура от нашето Възраждане несправедливо е останала настрана от вниманието на изследователите, затова тук ще дадем съвсем кратки биографични бележки за него:
Господин Бъчваров (Даскал Буньо) е роден в 1835 г. в Медвен, до 1852 г. учил в Котел и Сливен при Сава Доброплодни, Димитър Русков и главно Димитър хаджи Костов (благодарение отзивчивостта на инж. Никола Чаракчиев от Пловдив авторът притежава фотокопия на две писма от Димитър хаджи Костов до даскал Буньо от 1855 г., в които въпреки изменилите се служебни отношения между тях, обръщението е „Любезний Господин учениче“, и завършват с „Прощавайте, Ваш доброжелател, учител Димитър Костов“), след което се установил като учител в родното си село. По негова инициатива още същата година била построена сграда за училище върху място, подарено за целта от Васил Станев. Около 1856–1858 г. станал инициатор ва изхвърляне на гръцкия език от училището, а в 1859 г. — и за скъсване с патриаршията във Фенер. Бил женен за своя съселянка и имал двама сина, които кръстил Кирил и Методий. С изключение на три години (1868–1871), когато бил в Айтос, учителствувал непрекъснато в Медвен, където се радвал на изключителното уважение на съселяните си. Дочакал Освобождението и починал в 1897 г.