— Чудноват крадец ще да е бил този — замислено се почеса по тила Стоян. — Не е задигнал всичко наред, а е подбирал като в дюкян…
— Върти ми се в акъла лоша мисъл за наш Георги — свъсено рече Панайот. — Това с оръжието ще да е негова работа, а също и… и онази гнусотия със справедливия и отечестволюбив Христо Данов…
— Е, това чак не го вярвам, бате. Че е алчен за пари Георги, туй го знаем. Особено напролет, когато букурещките фльорци са му поопразнили кесията. Ама да посегне на народен човек и свой закрилник като кмета на Емирлий — това и нему ще се види долно и презряно.
Въоръжиха се как да е, после запалиха огън в едно прикътано местенце и се установиха за нощувка. Едва се зазоряваше, когато ги събуди далечен кучешки лай. Двамата се промъкнаха до едно сгодно място и се огледаха. На югоизток, над село Сотиря и към заоблените възвишения на Катъгово и познатата им Моллова кория, забелязаха големи тайфи с копои да навлизат в планината.
— Потери! — каза Стоян Папазов. — Ама не са за убийството на Христо Данов, за нещо друго ще е.
— За каквото и да са, ние трябва да си обираме крушите — отсече в отговор Панайот. — И щом те напират отляво, ние трябва да драснем надясно, към запад. Като се върнем, ще разберем каква е била работата.
Приучени на бързи решения, те веднага удариха на запад. „Сеферът“ им се оказа по-дълъг, отколкото си го представяха в началото, може да се събра месец и повече. Най-напред пошетаха около Хаинбоаз (тук им показаха мястото Бели бук при Лява река, където вражи куршум бе пронизал юнашкото сърце на Бойчо войвода, и тези корави мъже насъбраха свежи пролетни цветя и ги поставиха там, където славният войвода се бе разделил с живота) и им се удаде да ударят неколцина турски бабаити, които преживяваха от грабежи по друмищата. След това селяни от Казанлъшко ги поканиха нататък; миналата година по същото време разни дерибейове и похотливци бяха причаквали насам жетварските чети, които слизаха на юг, и си бяха отбирали по-хубавите моми и млади булки, дето сетне не се чуло повече дума за тях. Панайот и Стоян още с отиването си сполучиха да сгащят неколцина такива похотливци и дали се разчу за отмъщението им над тях, или просто тази година мераклиите се оказаха по-малко, но повече никой не обезпокои жетварите. Още по-късно ги повикаха за друга работа накъде Калоферско, та тъй малко по малко двамата хайдути се черкуваха за Възнесение не другаде, а чак в Троянския манастир…
Когато се върнаха, пушките им все още не бяха на мястото си. Проводиха те един сигурен човек до града (беше козар, служил дълго и честно при Иван, бащата на Панайот), който повика няколко техни верни другари. И на поканата им се отзоваха Юрдан Русев, Славчо Ненчев (син на убития преди години Ненчо Кехая и комшия на Панайот), Никола Боев и Жеко Байрактаров. И от тях узнаха истината — Георги Трънкин се бе върнал по-рано от уговореното време, събрал бе дружина от десет-дванадесет души и с нея бе ударил първо кмета на Емирлий, а сетне бе направил и опит да обере при Моллова кория царската поща, ама безуспешно (потерите, които двамата бяха видели от височината на Тюлбето, са били заради този неуспешен удар). Като изслуша всичко това, кръвта се качи в главата на Панайот и той се закани да намери миналогодишния си войвода и да го убие.
Когато вече се разделиха, на Слав Ненчев дойде на ума да съобщи:
— Абе знаеш ли, бате Панайоте, ти от есенес си татко! Бойка се сподоби с един чудесен момчурляк и го кръстиха на тебе, Стояне.182
Като научи това, Панайот пожела да слезе в града — рожбата си да види и на Бойка да се отблагодари за голямата радост. Но го разубедиха — край тях в Ново село непрекъснато дебнели заптиета и читаци, нека Панайот да разбере, че за него вече няма друг дом освен Стара планина и друго семейство извън хайдушката дружина. Послуша ги. И никога не видя нито първородния си син, нито вярната и многострадална Бойка183.
Не мина много време и случаят пожела Панайот и Стоян да засекат Георги Трънкин заедно с още само един хайдутин — Иван от Беброво, другите си хора Георги бе разпуснал, понеже не можел да ги опази от многобройните потери, пък и „те не били добре запознати с хайдушките работи и затова се върнали по домовете си“. За бурната разправия помежду им нека да се доверим (със съвсем незначителни съкращения) на спомените на Панайот Хитов:
182
Малко отклонение от истината — за раждането на сина си Панайот Хитов научил около година по-късно при случайна среща със своя баща.
183
Според компетентния познавач на сливенската история Васил Дечев синът на П. Хитов се е казвал Люцкан, на името на Бойкиния баща, а не Стоян, на вуйчо му (както е в повечето народни песни и дори в спомените на П. Хитов: Как станах…, стр. 97). Момчето се родило в 1858 г. и починало на четири години в 1862 г. „Подложена на постоянен тормоз поради мъжа си хайдутин, Бойка умира наскоро след детето си, но не е известно точно кога.“.