„Тогава запитах Георги:
— Ами защо нападнахте такъв добър человек като Христо Данов? Нямаше други такъв влиятелен человек и всеки го почиташе. Хайде, обрахте го, а защо го и заклахте?
На това ето що ни отговори Георги Трънкин:
— Де да зная аз какъв е бил кметът Христо Данов. Казаха ми, че той бил лош.
Тогава аз му рекох:
— Ей, мой брате, ако ний слушаме хората, кой на кого трябва да отмъщава и кой какъв е, то тогава трябва да станем и от турските главорези по-лоши! Тия не са хубави работи и аз те уверявам, че щом вървиш по този път и не се пазиш от неправдата, то ти няма да живееш дълго време и ще бъдеш убит. И да не мислиш, че ний ще те убием? Има кой да убие и тебе, и нас, ако ний не се пазим от лоши дела. Защото ний трябва да бъдем справедливи!
Георги се позамисли и ми рече:
— Чуден человек си ти, Панайоте! Излязъл си по хайдутлук, а пък искаш и да гониш правда!
— Да — отговорих аз. — Без правда няма живот. И ще видиш, че е тъй.
И тъй, прекъснахме разговора и се съгласихме да ходим наедно. Пак Георги избрахме за войвода. Ходихме до есента през 1859 година. Нищо важно не можахме да направим.“184
Към есента Георги отново обяви, че ще разпусне дружината и че ще изкара зимата във Влашко. Много от момчетата решиха да го съпроводят, но Панайот тръсна глава и отсече: не, отвратил се бил и той от живота по Влашко, та тук, в Балкана, ще прекара до запролетяването. Верният Стоян не пожела да се отдели от него и останаха двамата…185
8.
Големи или малки успехи пожъна четата на Георги Трънкин — в Сливен много-много не се разбра. И не защото тук не достигаше ехото от тях. Причината беше, че в тази паметна 1859 година самият Сливен се задъхваше от събития вътре в него и не му стигаха времето и силите за отгласи на външните.
Преди още да удари часът на шумната разправи с владиката Кирил, за които се каза вече, назряха затруднения там, където сливналии уж се чувствуваха най-силни — в училището. Започнаха те с принудителното — поради надвисналата опасност — преместване на Чинтулов в Ямбол, последвано наскоро от заминаването на д-р Миркович. Двете девическа училища и трите взаимни и едно класно за момчета линееха от липса на учители, и то преди всичко от един такъв главен учител, който по знания и дарби да поеме работата на знаменитост като Добри Чинтулов. Разтичаха се общинарите и Панайот Минков сполучи да привлече един учител, който задълго остави светла диря в Сливен — еленчанина Никола Михайловски186. Той обаче по някакви си свои причини остана в града само една година и празнотата, отворила се още от Чинтулов, отново зейна. Повторно си плюха на ръцете младите и будни членове на общината и успяха да доведат в Сливен един от най-видните си съграждани, който на много места досега бе въздигал училищата до нивото на европейските, три години бе преподавал даже като професор в Австрия, само в родния си град не се бе завръщал — Сава Доброплодни, сина на стария и уважаван клуцохорски учител хаджи Илия. Още с идването си Доброплодни не само отново изправи на крака сливенските училища, а даже прогласи Класното за „полугимназия“ — новост, с която сливналии особено много се възгордяха.
После дойде разправата с Кирил Одрински, с която Сливен се разчу от Цариград до Видин и от Охрид до Тулча.
Някъде по това време се случи и едно печално събитие, което потресе духовете в града, но робството бе приучило хората на подобни страхотии, та мълвата за него не се задържа много. Думата е за скоропостижната и трагична смърт на Минка, младата стопанка на терзията Енчо Калудов. Заболя нещо булката и Енчо посред нощ потърси помощта на Костаки Хекимина. Отиде Костаки и още като видя прочутата с хубостта си Минка, целият се разтрепера от порочна страст и се развика на мъжа й:
— Ти акъл имал ли си да не си потърсил толкоз време помоста ми бре! Не видис ли, це бере дуса горката зеница!… Тоз цас бягай у дома, събуди слугата ми Николай и му кази да ти отлее от цервеното сисе, ама първом хубавицко да го разклати да му се вдигне утайката. — И още щом наивният терзия побягна навън, протегна нетърпеливи пръсти към жената: — Хайде, мойто момице, съблеци се и покази на цицо доктор къде е болката ти…
184
Тук съществува известно противоречие у самия П. Хитов. В по-ранните си спомени (Моето пътуване…) за същото време той казва: „Това лято беше за нас малко по-щастливо, защото имахме случай да очистиме няколко злодейски душици, от които беше проплакала всичката сиротиня“, но без да дава повече подробности.
186
Никола Михайловски — брат на Иларион Макариополски и баща на поета Стоян Михайловски, — безспорно един от най-крупните и най-просветени учители на нашето Възраждане, неизвестно защо не се ползува с признанието, което заслужава. Тук ще се задоволим да дадем кратки биографични бележки за него. Роден е в 1818 г. в Елена и получава много високо образование — завършил философия в Москва. Учителствувал в родния си град, после само една година в Сливен, но „младото поколение и до сега помни неговите неуморни усилия за уреждането на училищата и за премахването от българската книжнина гибелното фанариотско влияние“ (Илюстрация Светлина, г. ІХ, 1899), после се прехвърлил в Търново, където станал първоосновател на т.нар. Търновска правописна школа. Завърнал се в родния си град, той създал тамошната „даскалоливница“ — училище за подготовка на учители. Починал в 1892 г.