По същото време слугата му Николай, разорил се, но честен жеравненец, хокаше Енчо:
— Серсемин със серсемин!… Не се ли досети ти, че хекиминът те праща за зелен хайвер и иска да остане сам с булката ти? На, вземи цялото шише и бягай бързо назад!…
Бяга Енчо Калудов, но в дома си завари само разриданата Минка — призна му тя как хекиминът се възползувал от слабостта й и макар че Енчо й прости, два дни по-късно си преряза жилите и я намериха изстинала, плувнала в локва засъхваща черна кръв…
Разлютиха се сливналии, „чашата вече преля“ — можеше да се чуе от устата и на някои из най-улегналите, но едно друго събитие разбуни отново радостта и гордостта им. Учителят Сава Доброплодни — той бе започнал да се зове директор на полугимназията — свика цялото християнско население в двора на училището. С пламенно слово той показа на всички как създадената преди пет години Народна сливенска библиотека вече не е достатъчна да задоволи разностранния духовен подем на града и ги прикани да основат читалище: „То ще поеме под крилото си и ще доразвие библиотеката, но и ще дава на гражданството всичката друга духовна храна, за която то е зажадняло и която окончателно ще го откъсне от тинята на азиатската затъпялост и ще го приобщи към възхода на просветена Европа.“ Гидиков, от своя страна, заговори за „отговорност пред потомството“. Всички единодушно подкрепиха начинанието на директора, начаса записаха големи суми за „иззиждане темелите“ на новооснованото сливенско „Българско благодетелно читалище“, като за пръв негов председател избраха Стефан Гидиков.187
По това време общината се гърчеше от недостиг на средства за поддържане на училищата, новооснованото читалище и откъсналата се от Патриаршията църква, та д-р Георги Миркович напусна богато платената си длъжност в Ески Заара и тръгна по Влашко да търси помощ от преселените там и замогнали се сливналии. Сполучи той да събере до 600 златни минца и ги изпрати в родния си град, а сам продължи за Цариград, където веднага зае лично място в църковните борби.
Докато Миркович обикаляше по Галац, Браила и Букурещ, в Сливен отново се зашумя около името на Костаки Хекимина, този път обаче по повод на едно от най-паметните събития в града за тази година.
Някогашната градина на Тахир ага в подножието на Бармук баир, на север от Вълнаровия сокак, преди десетина години бе разпродадена от внука му Халис ефенди и сливналии засяха там лозя. В една юлска привечер двама неразделни приятели — Хаджи Димитър и Димитър Дишлията — бяха потърсили прохлада в лозето на Димитровия баща. Докато човъркаше с една сламка зъбите си, Хаджи Димитър рече смръщено:
— Чу ли за булката на терзи Енчо? Долна, работа, адаш — опропастиха една толкоз хубава и здрава българска фамилия…
— Не „опропастиха“, а „опропасти“, адаш — поправи го Дишлията. — Защото не са мнозина опропастителите, а само този грък, хекиминът.
— И не му е първица. Помниш ли как почерни сестрата на Желкин Никола? А и само тя ли е?
— Тоя човек е луд за жени, адаш. Разправят — видел ли жена, загубвал човешки образ и се превръщал в истински скот. И в махалата думат, през вечер, през две разни турци-сводници му водели срещу пари млади кадънчета.
— Пет пари не давам аз за кадънчетата и ханъмите, нека ако щат да лягат с всеки прокажен, ала не мога да му простя за озлочестените българки. — Хаджи Димитър спря изведнъж, замисли се. — Я повтори това за кадънчетата, адаш. — И когато чу отново разказа на приятеля си, отсече: — В туй е разковничето, адаш, кадънчетата и пезевенците ще свършат работата. Слушай какво ми дойде на ума…
… Повече от седмица двамата приятели посветиха на дебнене и разузнаване около дома на Газибаров, в двора на когото в отделна къща живееше под наем Костаки, много нощи не си доспаха, ала научиха всичко, каквото беше нужно за плана на Хаджията. И в късната вечер на 5 август няколко дребни камъчета зашибаха по прозореца на хекимина. Отвори Костаки и надникна отгоре: пред вратата му се тулеха един едър чалмалия и до него — кадънче с яшмак на лицето.
— Пусни ни, хеким ефенди — рече приглушено чалмалията. — Болно е момичето, нуждае се и от цяр и… лечител…
Костаки отново усети непреодолимата тръпка по тялото си и на два-три скока слезе по стълбите, открехна вратата. Лицето на снажния турчин му се стори нещо познато, но от кадънчето не видя много — яшмакът криеше лицето й, — само зърна очите и къната по пръстите му.
187
Първото име наистина е било „Българско благодетелно читалище“, след Освобождението преименувано в Българско народно читалище „Зора“, както се нарича и днес. В повечето изследвания (напр. Юбилеен сборник на Българското народно читалище „Зора“, С., 1910, или също Забел Топузян, „Първите библиотеки в Сливенски окръг“, в. Сливенско дело, 6 юли 1976) основаването на читалището се свързва с 1860 г. Тук обаче приехме 1859 г., както това е посочено от д-р Табаков (История на… т. ІІ, стр. 568) и З. Киров. Исторични бележки за българското народно читалище „Зора“ в Сливен, в цитирания Юбилеен сборник, стр. 20.