— Помолих да ви споходим, за да кажа едновременно пред всички истината, до която достигнах през почти шест месеца бродене.
Нямаше да ги занимава с него, но то беше голямо бродене, неговото. Запътил се бе да търси най-напред Кара Танас войвода, който бил „някъде из Горна Добруджа“. Но то земя за преброждане ли е, тази „Горна Добруджа“? И да дириш не кого да е, а един от най-големите войводи, който трябва да е останал без ум, за да не си смени името, когато се заселва за мирен труд? Заради всичко това Бяно най-напред бе отишъл отвъд Дунав, в Браила, и там бе намерил приятеля на младостта си Паскал Хаджи Кутьов. Погостува му, а в същото време Паскал чрез другите преселници — те се държаха един за друг и си имаха нещо като тайна мрежа помежду си — влезе в следите на Кара Танас. И го откри: престарелият хайдутин доизживяваше годините си в едно добруджанско село на име Яшлар кьой188.
Яхна коня Бяно и се отправи към Яшлар кьой, намери войводата. Кара Танас трябва да гонеше деветдесетте, но гостът веднага го позна — запазил бе същата, макар и вече поприведена, висока снага и същото вечно изражение на кротка печал върху лицето. Позна го и Кара Танас — бог се бе показал милостив към него, та му бе запазил разума непокътнат. Спомни си той и трагичната случка, когато предаде на гибел сина на един от най-добрите си другари. Но повече не може да каже — пред посичането Манол наистина произнесъл някакво име, но войводата още тогава не го записал в ума си. Но затова пък му даде името на онзи, който бе отсякъл главата на лекомисления хайдутин — Коливрат Грозьо, — и криво-ляво го упъти: последно се чуло за него в Букурещ…
Озова се в Букурещ Бяно и там попадна на друг от свидните си стари приятели — д-р Иван Селимински. Може да се каже, че докато беше в Букурещ, Селимински („хаджи Иван“, както продължаваше да му казва Бяно) не се отдели нито за час от него; не само се наприказваха до насита за патилата си през изминалите тридесет години (хаджи Иван нито веднъж не го каза, но Бяно неведнъж усети вътрешното му покаяние за това, че някога бе повел своите към Преселението), за намеренията си занапред и за състоянието на народните работи и своето участие в тях, но Селимински също го запозна с другите „народни хора“, намерили укритие във Влашко — от гладните и дрипави хъшове по ханища и кръчми до по-замогналите се българи, като братята Христо и Евлогий Георгиеви, Михаил Колони, Иван Касабов и още неколцина други, които не се бяха навълчили само да трупат пари, а имаха постоянна грижа и за поробеното отечество.
Някакъв бивш хайдутин от хъшовете, възстар човек на име Никола, бил навремето в дружината на Кара Танас, го насочи по дирите на Коливрат Грозьо към Кишинев. От Кишинев други го препратиха далеч на север в градчето Твердица, създадено от преселници из село Твърдица. Грозьо наистина бил известно време насам, но после поел към Болград в Бесарабия. И така като обикаляше подир бившия хайдутин (не се сърдеше на обикалянето; напротив — благославяше бога, че, по всичко личи, още не е прибрал Грозьо при себе си), Бяно поред споходи няколко бесарабски села, чиито имена му бяха толкова познати — Кортен, Есирлий, Дермендере, Чаирлий; навсякъде го посрещаха със сълзи на очите — преселниците, които в тези далечни места бяха създали села с имената на своите предишни, в негово лице сякаш виждаха самата си изоставена родина… И най-сетне в тамошното село Трапоклово Бяно откри човека, когото търсеше, само че сега той не се казваше Коливрат Грозьо, а Гроздан Стоименович Феодоров.
Ето — това беше одисеята, която Бяно претупа с простите думи за „шест месеца бродене“.
— Преди повече от тридесет години брат ми Манол хванал една нощ гората и станал хайдутин в дружината на Алтънлъ Стоян войвода. Защо? Защото убил турчин. По-важното е къде го е убил този турчин. Случило се то една нощ, че попаднал, на нощната стража, когато… прескачал дувара на Ганка Увичката…
— А! — възкликна на това място Евтим. — Ами че тя беше комшийка… протка имахме към нейната градина…
— Захванахме комай да проглеждаме — обади се в отговор Трънка.
— После едно нехайство на Манол станало причина дружината на Алтънлъ Стоян да бъде изненадана от нощна потеря и разбита, а сам войводата смъртно ранен. Ама ще попитате — какво е било това нехайство? Поставен бил на стража, пък своеволно напуснал поста си и слязъл в града. Заради жена. Не били още венчани, пък тя, злощастницата, носела вече под сърцето си негова, Манолова рожба.
188
Малко отклонение от истината — прочутият войвода умрял три години по-рано, в 1856 г. Иван Богданов (Хайдутски войводи през Възраждането; в: Бележити българи, т. ІІ, С., ДВИ, 1968, стр. 29) пише за него: „Запазен е спомен, че когато жеравненци започнали да се изселват в Русия след Руско-турската война през 1828–1829 година, Кара Танас ги охранявал с дружината си. Придружил ги чак до Северна Добруджа, но не заминал с тях. Останал да живее в Добруджа, той умрял в дълбока старост през 1856 година.“.