В това последно се уверяваше всяка сутрин и директорът, когато заставаше до брега на Куруча. Защото, общо взето, слабата по друго време река сега бе напълнила коритото си до средата или дори над средата, та положително над плоските камъни, по които иначе се минаше с подскачане, сега навярно имаше повече от човешки бой вода, бърза, пенлива и гневно разбучана, която устремно влачеше щубраци и трупове на овце и прасета, а веднъж дори зърнаха и един елен с големи чаталести рога.
Спираше до високия бряг, учителят и високата му мършава фигура понякога стърчеше по цял час там, а сетне (по думите на заплювците) „подвиваше опашка“ нагоре към дома. Подчиняваше се той на природната стихия, която го възпираше и му пречеше да изпълнява длъжността си, ала вътрешно никак не „подвиваше опашка“ — душата на свития и тих по характер Доброплодни189 се бунтуваше и негодуваше — не от необозримите и неподчиними на човешката воля прояви на природата, а от бездействието и непредприемчивостта на съгражданите си.
Все с този бунт в душата си в неделя — то беше четвъртият ден на дъжда — на църква Доброплодни подшушна на поп Юрдан желанието си да говори след службата. А като му каза и темата на словото си, свещеникът изцяло застана зад него; той също отдавна бе осъзнал нелепото откъсване на двете главни махали на Сливен, което понякога ставаше причина дори за осуетяване на насрочение сватби… И след заключителното „амин“ на службата, учителят се качи на амвона и се обърна с пламенна реч към съгражданите си. В спомените си той подир години ще я нарече само „трогателно слово“, но тя беше огнена и бичуваща, а самият оратор изглеждаше неузнаваем — от възслабата му снага бликаха енергия и сила, и сякаш осезаемо плисваха над слушателите, дългото му и мъдро лице искреше от заразяващ огън, изпъкналото и широко чело като че излъчваше сияние. Сава Доброплодни започна с два добре подбрани цитата от Евангелието, после със силни думи похули безучастието и равнодушието към народните работи и едва тогава спомена пръв път за моста. Но в разпалената му реч мостът не беше само средство за преминаване над придошла река — той го превърна в символ на прехода от старото и изостаналото към „напредничавостта, всенародния наш подем и преуспяването“. А когато, разпален, вмъкна и такива думи: „В Цариград църковните наши първенци водят истински битки, за да докажат на властта, че ние не сме «руммиллети», а «булгармиллети»190, че няма никакви духовни разлики и прегради например между нас и братята ни от Кукуш или между тракийците от Кавала и северняците от Тулча. А на какъв хал сме ние, братя християни, щом като оставяме една нищо и никаква река да ни отдели от Сливен така, като че е отвъд морето“, слушателите вече напълно се заразиха от неговата жар — в очите им мостът стана дело на народността, а не на простата връзка между двете махали. Разбуни се множеството, дочуха се викове: „Стига думи — да строим!“, разпалеността проблясна във всички очи. Тогава Сава Доброплодни обяви, че тозчас се пуща в църквата подписка за набиране на средства за построяването на моста и че пръв от всички записва триста и четиридесет гроша, което е половинмесечната му плата като директор.
Предварително подготвената за подписката тетрадка взе не друг, а лично поп Юрдан и тръгна между богомолците. Почти не му се случи да убеждава някого: всички от сърце записваха големи суми, а по-бедните — обещания да работят по десет, по петнадесет, че и по двадесет дни на строежа, други дариха коли камък или греди, а уста Тодор Карахристоолу (същият, който навремето построи „хавриката“ на Добри Желязков, а по-късно, когато Мустафа Кяни бей го подигра при заплащането на труда му, заби теслата в пода на конака и се отказа от занаята) се врече да приготви даром плана на моста… Само веднъж се наложи на поп Юрдан да прояви, че под власеницата на уж смирен богослужител е един хайдутин, случайно не хванал гората. То стана, когато подписката стигна до богатия хаджи Гендо. Записа дарението си хаджията, а поп Юрдан надникна в тетрадката и рече:
189
За характера на Сава Доброплодни са изказани много и твърде противоречиви оценки. Добри Желязков например (в писмо до Селимински) го нарича „хитар и локав“, „Цариградски вестник“ го обвинява в „ленност и безстидност“, но ние сме склонни да отхвърлим тези осъдителна думи, най-често плод на лични отношения — Доброплодни очевидно си е знаел цената на учител и е държал да получава съответно признание и заплата, но е бил с високи морални и преподавателски качества (показателно е, че е бил търсен за главен учител или директор почти в цяла България), не е стоял настрана и от обществения живот, дори когато това е било свързано с рискове — например именно той е произнесъл пламенното родолюбиво слово, когато няколко месеца преди описваните събития сливенци са изгорили посланието на владиката Кирил. Тук дословно възприемаме характеристиката на д-р С. Табаков (История на… т. ІІ, стр. 444): „Местният управител на сливенските училища Сава Доброплодни, инак свит и тих…“.
190
Основният коз на Патриаршията в църковните борби е било, че турците са възприемани цялото християнско население на Полуострова като „рум-миллет“, т.е. „гръцки народ“ и не са го делели на отделни християнски народности — следователно според Фенер нямало е никакви предпоставки да се създава отделна християнска църква извън Патриаршията. След истински епични борби църковните дейци са успели да наложат признаването на „булгар-миллет“, български народ, като нещо напълно различно от гръцкия. Така неусетно за турците всъщност църковната борба е довела до пробуждане на националното съзнание на българите и чувството за обща народност.