— Сбъркал си, хаджи. Една нула си изпуснал…
Погледна хаджията и размаха пръст:
— Не, отче. Петдесет съм намислил и петдесет съм записал.
Поп Юрдан го изгледа кръвнишки, сетне поотмести патрахила си и зад него се видя посребреният объл тепелик на един пищов и кокалените дръжки на два калъча.
— Аз пък твърдя, че си изпуснал една нула — каза вледеняващо. — Даскал Сава дава триста и четиридесет, че ти ли ще се измъкнеш с някакви си петдесет?
Хаджи Гендо комай не чу сравнението, но добре видя другите „съображения“ на свещеника и кротичко се подчини, като поправи дарението си на петстотин. Така само за час се събраха до десет хиляди гроша.
А после клуцохорци си плюха на ръцете и още преди ледът да скове Куруча, над реката се бе белнал Големият мост.191
11.
Един прост стар хайдутин ми говореше едно време така „Ние сме пратени от бога да вардиме сиромасите и да наказваме злочинците, а ако е така, то трябва да бъдем честни, правдолюбиви и чистосърдечни. Българският народ няма ни царство, ни покровители, ни защитници. Той трябва да се надее на бога, на нас и на своята юнашка снага, па ако е така, то хайдутинът трябва да варди честта му, да варди нещастните и вдовиците и да утешава беззащитните.“
Като се разделиха с онези от дружината, които отиваха „да карат живот“ цяла зима във Влашко, Панайот Хитов и шуреят му Стоян Папазов останаха в Балкана. Не поминуваха без работа, но и бяха избавени от вечната грижа на хайдутина — за хляба; другарите им от Сливен и околните места — главно Слав Ненчев, Никола Боев, Димитър Палича и от Драгоданово Стойчо — ги снабдяваха почти редовно с храна. И всичко уж вървеше добре, но както всичко добро, и това не се оказа вечно — някъде скоро след началото на коледните пости времето внезапно и рязко се влоши. Пресече го на студ, дъждът, който се ля напоследък, се превърна в обилен сняг, като прибавка към него от боазите се отпуши и оня, лудият и неудържимият сливенски вятър, който награби гъстия сняг и го завъртя в шеметни вихрушки — на две крачки от тебе е вече такава бяла и разлюляна до безумие преграда, че не човек, а даже скала или дърво не можеше да видиш.
И сякаш за капак на всичко точно тогава Стоян се разболя. Не беше той от кекавите, но и не бе скитал години козар по планините като Панайот, че да привикне на несгодите и простудата го надви, свали го, подпали го в огница…
Ямурлукът на плещите му — добре накиснат от дъжда и сетне превърнат в лед — беше студен и корав като дъска, но все пак помагаше, поне пазеше от вятъра. Панайот седеше на един камък под скалата Даямата на Сините камъни, която образуваше нещо като естествен навес, гушеше се във вкочанения си ямурлук и напъваше поглед да пробие снежната завеса. Какво очакваше да види, сам не знаеше. Че никой, дори родният му брат, не би дошъл в тази фъртуна — туй се разбираше от само себе си. И все пак — пуста надеждица човешка! — той се взираше и очакваше. Защото не пратеше ли господ някаква помощ…
Зад него се чу неясен шум. Панайот отиде до дъното на навеса под Даямата и разбра — болният Стоян бълнуваше, от устните му се откъсваха несвързани думи: „Тодорчо… Удрят… Крака… Хюсеин Симитчи…“ Разбра се — както беше в полусвяст, той преживяваше отново тежката случка в Гюлджука, при която бе пострадал брат му. Панайот сложи ръка на челото му, после поклати загрижено глава — шуреят изгаряше в огън и не стореше ли нещо да му помогне, може би до ден-два щеше да се наложи да копае трап за него…
Внезапно му хрумна да награби болния на гръб и да го занесе на Барите, в долапа на кръстника му. Хрумна му и веднага пропъди тази мисъл — нито щеше да успее да го носи толкоз път през бурята, нито беше сигурно, че ще намери Бяно Абаджи на долапа, нито — че там ще има топлина и церове като за лечение на човек, който вече се мята между живота и смъртта. Тези мисли го доведоха до едно тройно заключение: че трябва веднага да пренесе Стояна някъде, че туй пренасяне не може да стане на ръце или на гръб и че „някъде“ не е в долапа на кръстника. Като стигна дотук в разсъжденията си, Панайот понагласи влажните завивки около безсвестния болен, прегледа кремъците и барута на пищовите си и удари направо през бурята към изток. На места вятърът бе навял пресни до пояс, но той стигна до Ичеренския път, спотаи се и зачака. За щастие не се наложи да стои дълго — подгонени от лошото време, четирима души на коне се зададоха откъм Ичера, забързани да стигнат по видело в Сливен. Панайот изскочи на пътя и го прегради, като стоеше с ръце върху дръжките на пищовите. Конниците спряха пред него. Не му бе провървяло — бяха кираджията Алекси и трима търговци, за които се говореше, че са се навълчили да печелят и са забравили що значи човещина: Христо Недялков, хаджи Стефан Копринджиев и Марко Стоев, най-младият от тримата.
191
Цялата глава — автентична; мостът, многократно поправян и разширяван, съществува и днес под същото име — Големия. Намираме, че си заслужава да предадем как описаните събития са разказани от техния главен герой — Сава Илиев Доброплодни (Кратка автобиография. С., 1893): „В Сливен лете, като вали силен дъжд, вливат се водите до толкоз много и дохожда силен куруч (вади), щото от Сливен до Клуцохор и обратно няколко дена не може да се отиде, та в неделен ден и да има сватби между двете махали, те се отлагат. По тази причина един неделен ден, като не можах да отида в Сливен поради силния куруч, отбивам се в клуцохорската церква, възлизам подир Евангелието на амвона, казвам едно трогателно слово срещу хладнокръвието им да търпят толкова години да се прекъсват сношенията между Сливен и Клуцохор и да не се постараят да направят един мост. Приложих им, че днешния ден е най-сгодният подир черква да направят един каталог, да напишат по-имотните, да ги поканят всеки да спомогне според силата и волята си за направата на един мост доста здрав и подкрепен и да се именува той Асенский мост, защото водата иде от Асенския боаз и че на това ще спомогнат и сливенци, и правителството. Словото направи изискуемото впечатление, него ден се събраха 10 000 гроша и мост се направи.“.