— А, ти ли си, Панайоте? — Странно беше, че те го познаха в този му изглед на снежен човек, а мустаците му — провиснали като ледени висулки от покрив. — Какво така в бурята?
— Имам нужда от един кон — каза им направо. — Моля да благоразумеете и да ми го продадете, защото иначе ще го взема силом.
— Поне можеш да ни кажеш защо ти е конят — рече хаджи Стефан.
Панайот Хитов прецени, че поне дотолкова може да им се довери.
— Другарят ми е зле болен. Ако до няколко часа не го заведа някъде на сигурно, утре ще стана и поп, и гробар.
Не беше завършил още думите си, когато Христо Недялков се смъкна от самара на коня си и подаде поводите на хайдутина.
— Вземи! — каза му просто. — На тебе той е по-нужен, отколкото на нас. Пък и другарите ми ще ме вземат ту при едного, ту при другиго.
Не беше време за дълги словоизлияния и благодарности. Панайот взе с една ръка юздечката, а с другата измъкна добре натъпкана кесия.
— Колко струва? — попита. — Кажете цената тъй, както е насреди бурята в планината, а не на джамбаз-пазар през юни на панаира. Колкото и да кажете, няма да се попазаря — животът на приятеля ми е по-скъп.
Тримата търговци се спогледаха и за всичките отговори хаджи Стефан Копринджиев:
— И ние сме българи, Панайоте, не ти щем парите. Върви със здраве!
Наддумваха се до някое време, но те останаха непреклонни. Тогава се разделиха и Панайот свърна обратно в шубраците. Чудно — очите го смъдяха, но вече не от шибащите го ръбати снежинки, а от разговора с тримата „навълчени“ търговци. „Не си излагаме живота напусто“ — говореше си той, докато крачеше обратно през преспите.
Късно през същата нощ, някъде около зазоряване, вече влизаше в двора на верния им ятак Иван — кмета на село Стралджа192. Беше попаднал точно на човека, който им беше нужен; години по-късно Панайот Хитов щеше да запише в спомените си:
„Иван ни прие твърде добре, братолюбиво и на драго сърце, сякаш е чакал нарочно да му дойдем на гости. Той по цяла нощ седеше около Стояна. След няколко дни шурето оздравя…“
Като се видяха пооправили се, Панайот даде десетина алтъна на хазяина си и го проводи в Ямбол — да напазарува, щото им трябваше, но и да извести приятелите им къде се намират.
— Защо тази поръчка, брате Панайоте? — опъна се Иван. — Не ви ли е добре тука, че търсите и други верни другари и поддръжници?
— Не ги търся като поддръжници, а като съгледвачи, Иване.
И му обясни: „Ний предварително бяхме разговаряле, че те ще ни известяват за всичко, що става по нашите села и градища.“
— Ама вие луди ли сте бе, хора? Защо ви е да знаете каквото става по селата и градищата? Налягайте си парцалите тук, при мене, докато си отиде зимата, пък после мислете отново за…
— Ако беше за изкарване на зимата, брате, ние можехме сега да сме по шантаните и бардаците на Влашко и да си живеем бей гиби — смръщено заяви Панайот. — Но ние сме излезли не за печалба и за зимен пашалък, а за да вардим сиромасите и да наказваме злочинците. Разбираш ли ме, Иване? Докато ние си налягаме парцалите тук на топло, може на две крачки от нас читаци да се гаврят с невинна мома или да крадат залъка на горки сирачета. Послушай ме и върви!
Оказа се, че Панайот Хитов го бивало за пророк. Не минаха и няколко дни и в дома на Иван се изсипала цяла сюрия верни приятели на двамата хайдути — Никола Боев, Слав Ненчев и Димитър Палича от Сливен, Христо, Димитър Митраджията и Георги от Ямбол, Стойчо от Драгоданово… Уж говореха за радост от срещата, пък лицата им — просто жигосани от кахър. Хапнаха и се почерпиха (те и Стоян — Панайот Хитов не слагаше вино или ракия в устата