— Ако продължава как? — попита на това място Иван Стралджанина.
— Прескочи до Могила194 и ще разбереш — отговори мрачно Митраджията. — От два дни е кондисал там един черкезки бей със сина си и с тайфа от тридесетина главорези, всички барабар с целите си семселета. Ядат, пият, насилят, пладнешки крадат, пък властта е на един час път, ама никой не си мръдва задника да прогони злодеите и да закрила окаяниците от Могила. А в Ямбол даже се намериха вече продажни душици — хаджи Васил Келемето например, — които направо съветват народа за нов, още по-голям гьоч на север.
Панайот Хитов размени дълъг многозначителен поглед със стопанина на къщата, после каза решително:
— Нито могиловци ще носят по-нататък теглото на черкезката тайфа, нито ще допуснем тази златна земя да престане да бъде българска.
— Какво си намислил, войводо? — рече Слав, синът на погубения преди години Ненчо кехая, и дори не подозря, че за пръв път казва на Панайот Хитов прозвището „войводо“, с което той ще бъде познат приживе и сетне — запомнен дълго и предълго след смъртта си.
— Ако сте българи и от юначна майка родени и сте готови да ми помогнете, още тази нощ ще измета черкезката паплач от Могила. — И тъй като всички до един надигнаха глас на готовност, Панайот попита: — Имате ли оръжие? И знае ли някой селото, че да го опише?
Да, всички имаха оръжие и си го носеха. А Георги ямболлията бе работил в Могила като бахчеванджийски пъдар, та я знаеше на пръсти и като взе хартия и калем, нарисува всичко подробно.
И още същата нощ дружината от десетмина юнаци (към тях се бе присъединил и Иван), всички на коне, се понесоха към Могила. Както бе замислил Панайот по Георгевите драсканици, така и направиха. Предвиди той откъде ще да се предпазват черкезите, на кои места ще да са заложили скрити стражи и нападна върху тях по съвсем хитър начин — преведе дружината си през турските къщи и дворове на Могила и удари на черкезите изотзад, където най не го очакваха. Завърза се яростна престрелка, заиграха също палите и ятаганите. Не бяха от страхливите, тези тридесетина черкези, но хем бяха изненадани, хем останаха поразени от стръвта и бясната разяреност на нападателите. А когато видяха своя бей и неговия син, ранени в нощното сражение, да яхват конете си и да офейкват, напълно се разколебаха и като оставяха всичко, включително и жените си, също се измъкнаха — някои по чорапи, други по донове — по посока на Ямбол.
От нападателите пострада само един, Стойчо от Драгоданово, но раната му не бе тежка.
— Потегляме към Ямбол и ние! — реши Панайот Хитов, а сетне поясни: — Оная власт, дето нехаеше за могиловци, — сега ще си размърда задните крака, и още как. Ще ни търсят навсякъде, само в града не.
И още веднъж позна — с новия ден плъзнаха потери из целия този край между Бакаджиците и Балкана, никому не мина през ум, че извършителите на нападението в същото време са току до конака, в махалата Каргона, а самите ямболски участници в нападението даже ходеха по кафенетата да си пият кафето със заптиетата и оцелелите черкези. Защото подир битката цялата черкезка тайфа загуби охота да населява Могила и се прибра на сигурно в Ямбол…
… По същото време, когато потерите тръгнаха по заснежените пътища на каазата, Панайот Хитов събра момчетата си и изсипа пред нозете им бая внушителна купчина златни монети, плячката от нощния удар върху черкезите. Докато двама се заловиха да ги преброят (оказаха се точно две хиляди монети), Димитър Палича опита една със зъби и цъкна с език:
— Злато бе, дявол да го вземе! Пък не съм виждал таквизи…
— Туй са полуимпериали — обясни му Панайот, който през изминалите две години бе станал вещ по монетното дело на Европа и Азия.
193
Автентично — в спомените си Панайот Хитов не на едно място свидетелствува, че през целия си живот е бил пълен въздържател.