После раздели плячката на десет равни купчинки, ала другите не се съгласиха — на него като на войвода му се полагаха два пая. Така и си ги разделиха: два пая за Панайот Хитов и по един за останалите.
Но когато на следващата вечер Панайот изпращаше Иван, съдено било да чуе и горчива дума:
— Е, видя се тя, че си бил прав, брате Панайоте — незлобливо му се присмя Иван. — Доказахме ние, че вардим сиромасите и наказваме злочинците и не сме излезли на печалба…
— Може би искаш да кажеш, че черкезите са още в Могила?
— А, не. Ама това злато, което сега топли кръста ми — Иван бе натъпкал пая си в кемер, вързан на голо около кръста, — аз с честен труд не мога комай да изкарам за три години и повече…
— Не ме е срам, че покрай закрилата и наказанията не оставам равнодушен и към кесиите на агаларите — каза Панайот и личеше, че не са думи за оправдание и самозащита, а искрени, от сърце. — Не само защото те са ги грабили от нас, раята, и чрез мен се връщат пак у нея. Хайдушкият занаят не е от евтините, брате. Помисли само колко купува ока барут един авджия от Сливен и колко струва тя нам, на мене и Стоян. Помисли още дали не трябва да се възнаграждават сиромасите, които излагат живота си, за да ни крият от потерите или да ни донесат в планината къшей хляб. И за друго помисли: заптиетата си получават дрехите и оръжието от своята царщина, а откъде да вземем ние нашите, щом си нямаме свободно царство, ако не от самите тях, изедниците?195 Така е било в старо време, брате, така е и днес — завърши Панайот Хитов. — И заради това, че днес съм отървал добрите, но безпомощни селяни от Могила, а утре ще дам закрила на злочеста вдовица на другия край на българската земя, аз не се срамя от златото в пояса ми.
С тези думи двамата се прегърнаха и се разделиха196. Като се връщаше към къщата, Панайот долови песен. Заслуша се. В скривалището, на две крачки от конака, другарите му пееха: „Стани, стани, юнак балкански…“
12.
„Благоразумните“ хора говорят, че отмъщението е свойствено само на дивите и на кръвожадните народи, а аз мисля, че то е свойствено само на честните хора, които имат душа и сърце, които ценят своето човеческо достойнство и които се не наричат животни.
Вълчи студ! За такива като него народът казва: „И куче да вържеш няма да стои…“. Докато зъзнеше до една скала под Сините камъни, Панайот Хитов хем премисляше онова, което имаше да се случва нощес, хем се дивеше на студа — снощи, когато се раздели с другарите при Гючменските лозя (и със Стоян също — шуреят не го признаваше, но „той обичаше винцето множко“, та настоя да прекара деня в Сливен), беше все едно пролет: топъл полъх от юг, месечина като ден, никога няма да познаеш, че е декември, само една неделя преди Коледа. А сега? Сега дяволът бе отпушил шишето с всичките си злини — пресече го на студ, заваля отначало мокра лапавица, а после сняг на парцали колкото женски пестник, излезе и фъртуна, на която и пословичният сливенски вятър би отложил калпак — не човек, а бивол ще повали на земята.
Не дочака да се мръкне хубаво и тръгна надолу към града; не се боеше от нежелана среща — кой е луд да скита в подобно време? Все пак така си измери тръгването и крачките, че в Ново село влезе около час и половина след припадането на мрачината. Нещо във вкоравеното му сърце засмъдя: ето, стотина крачки да направи още и ще види прочутата с крехката си хубост Бойка, ще притисне — за първи път! — рожбата си до гърдите… Вятърът откъсна една непривична за него жалостива въздишка от устните му и я понесе нататък, между къщите на махалата — не, по пътя, на който се е врекъл, може да проводи вест на жената и детето, шепа алтъни или друг дар да им прати, повръщането и срещата завинаги бяха забранени за него… докато има още ум в главата… Въздъхна повторно Панайот, пък разтърси глава и се вмъкна в най-горната къща на Ново село — дома на Никола Боев. Едва прекрачи вътре и срещу него радостно наскочиха стопанинът Никола и Димитър Палича:
— Ето го, че дойде! Ние пък се плашехме да не те върже бурята в Балкана. — И като надвиха с общи усилия вятъра и затвориха вратата, Никола попита: — Гладен ли си? — И сам си отговори: — Ама ги питам и аз едни! Я слагай, жена!
Стопанката му прислужи на новодошлия — пред себе си Панайот видя порязаници хляб, сирене, туршия, стомна вино, петмез… Смръщи се:
— Прибери виното, булка! На мен ми стига и водица.
195
Фактът, че покрай героичното хайдутството е било и занаят, приходоизточник, е бил главният „коз“ на хулителите му — чорбаджии, а и днес някак лицемерно се премълчава от изследователите и белетристите. Шокират се от него и читателите — преди години авторът получи сърдити писма, загдето в една книга бе казал, че македонското харамийство (в Македония хайдутите са били наричани обикновено харамии) е било едновременно патриотично движение и занаят. Истината обаче не дава повод нито за сърдити писма, нито за осъдителни заключения — хайдутите действително са били предани и жертвоготовни народни закрилници, но средствата за своето съществувание и за дейността си съвсем естествено са отнемали от поробителите. Специално защитата, която тук поставяме в устата на Панайот Хитов, е взета почти буквално от спомените на неговия също именит бъдещ събрат Филип Тотю, разказани от биографа му (Филип Симидов. Прочутият Филип Тотю… стр. 144–145): „Една чета, макар от 5–6 души, за да може да се поддържа да не падне в ръце, тя трябва преди всичко да разполага с достатъчно пари, защото тя трябва да плаща двойно и тройно по-скъпо за все и вся; за оръжия, за дрехи, за обувки, за храна, за хора да я крият, за хора да узнават вред що се говори, какво се крои за нея в селата, градищата и конаците и да й съобщават вярно всичко.
Ето защо нашите хайдушки (отмъстителни) чети, в старо и в ново време, не са можели да съществуват в нашите планини, без да нападат на по-богатите турци когато, както и гдето са можели, за да им вземат част от богатствата в пари, а не в стока.“.