Докато се хранеше, при тях дойде и друг от заговорниците — Слав Ненчев; кой знае защо, може би поради печалната участ на баща му и по-големия му брат, Панайот изпитваше особена слабост към този момък. Впрочем какъв ти момък — наистина той бе по-млад от Панайот, но вече бе сколасал да народи три деца… Прихнаха в смях, като го видяха — беше облякъл вече турските дрехи, та сега приличаше на баш-анадолец, на главата с чалма, колкото средно голяма паралия. Другите двама също захванаха да се преобличат.
Докато топеше залъците в петмеза, Панайот попита:
— Къде са останалите?
— Кондисаха в Клуцохор, в хана на хаджи Никола — отговори Слав. — Ама ние няма да се вестяваме там. Ще се срещнем при Томчов дамар, над Циганската махала.
— А конете им? За конете на ямболлии питам.
— Те ще останат в хана, бате Панайоте. Имаме там сигурно момче, Хаджи Димитър, синът на Кебеджията.
От изненада Панайот се задави:
— Чуваш ли се бе? Конете в хана!… Ако мине всичко кротко — добре; ами ако работата се затегне? Ако се ударим със сеймените и се вдигне целият град? Как ще бягат нашите ямболлии, а? Или ще рекат на агаларите: вие почакайте, докато ние си изведем конете…?
— Е, хайде де — каза Палича, като се засмя, — кой ще излезе в тази фъртуна? Я виж, вятърът събаря керемидите от покривите.
Панайот Хитов пийна глътка вода да почисти гърлото си, огледа приятелите си и произнесе недоволно:
— Още като ме повикахте, ви казах — тази, дето сте замислили, не е шега работа, момчета. Да удариш кадия, и на това отгоре внук на Тахир ага, туй е таквоз „или-или“, все едно че посягаш на самия падишах в Цариград. Предупреждавах ви за всичко, ама решихме го — добре, ще го направим. Но ще го направим с разум и опит, и с предвиждане на най-лошото, не като аджамии, по детински. Ясно ли е?
Така беше, ала и не беше съвсем така. Когато на другарите му им се услади ударът в село Могила и го повикаха да нападнат на всесилния Али ефенди, Панайот наистина осъзна страшните размери на замисленото и при дългото обсъждане, което се състоя в Гючменските лозя197, посочи всички възможни опасни последици. Те обаче настояха и той склони да участвува в нападението. Не беше съвсем така обаче, че кой знае колко се съпротивлява — за много неща и на много хора „имаше зъб“ Панайот, но нищо и никого не мразеше така силно, както Али ефенди. И в тази си омраза донякъде хитруваше — пред приятелите, че и пред себе си: желанието си за мъст свързваше винаги с погубването на онова честно момче по име Димитър, което нявга не се отрече от вярата си198, а попремълчаваше или поне оставяше на задно място несправедливостта на кадията към самия него, когато продаде и съвест, и закон и присъди нечестно в делото за наследство.
Но както е вярно всичко това, трябва да се каже още, че за неговата мъст не прилягаше думата „сляпа“ — двете години в Стара планина бяха научили Панайота на много неща, пък той и по природа си беше такъв, че обичаше всичко отнапред да огледа, всичко да премисли и да остави колкото се може по-малко на „слепия“ случай. Именно тази негова черта го караше сега да негодува — здравият му разум прокарваше ясна разлика между бастисването на някакъв си там черкезки главатар и на Али ефенди, та искрено се възмущаваше на лекомислието на своите другари. И то главно на тези, които се канеха да останат след нападението в Сливен199.
Не посягаше повече към петмеза, беше му догорчал. И каза:
— Слушайте, я да го оставим за друг път. Когато ще поблагоразумите и ще махнете конете си от хана.
Тогава Никола Боев му се присмя в очите:
— Ти вас със Стояна гледай, за нас не бери кахър. Но май че те е страх, та затова…
Тази дума на Никола го нарани право в сърцето — всичко можеше да позволи Панайот, само не и да бъде обвинен в страхливост.
— Щом е тъй, да тръгваме — отсече. — Водете ме.
— Няма ли да си смениш дрехите, бате Панайоте? — попита го Слав учудено. — Тъй Али ефенди ще те познае…
— Нека да ме познае. Пък даже ако ме е позабравил, аз сам ще му припомня за себе си. А сетне нека да дойде да ме гони в Балкана, там аз ще му разясня, че съм имал най-правоверни агалари за ортаци. Хайде!
Не след много бяха при останалите си другари в Томчов дамар. Панайот ги огледа. Бяха шестима (с него и Стоян) от Сливен, толкова от Ямбол, и още Стойчо от Драгоданово и Радил от Ичера — общо четиринадесет души. Ако се изключи него, Панайот, всички бяха с дрехи и чалми на турци и с понашарени и намацани лица.
199
Автентично — той е предупреждавал, че „на нашите братове в Сливен вече е метнато въжето на вратовете им“ — срв. Как станах хайдутин, стр. 83.