— Какво стоите като чукани? — каза строго. — Не разбирате ли, че ако ги оставим, още до сутринта потерите ще са по петите ни?
— Не бива да се цапаме с толкоз кръв, Панайоте — каза Палича, като отбягваше погледа му. А Кьор Киро добави:
— Хляба и солта съм им ял, как да ги предам всичките на ножа?
— Други мислят ли така? — попита Панайот. Отговори му гузно мълчание. — Ваша воля — рече тогава, — ама сетне се сърдете на себе си. Мен хич не ме е еня, в Балкана ще ми хванат цървулите, но вие…
Не им повлия и тази заплаха. Тогава се върнаха в другата стая, навързаха жените и кадията; кадъните се свряха под юрганите и зашепнаха молитвите си. Панайот се изправи преди кадията и впи кръвнишки очи в неговите. Сега нямаше и следа от онзи всемогъщ Али ефенди, който го бе ругал и заплашвал в конака; този беше мек като тесто и олицетворение на смирението и добротата. Повторно се възцари тишина и сякаш тя спомогна да се усети не миризмата, а тежката воня на гюлово масло. Огледаха се. По рафтовете имаше до тридесет-четиридесет шишета от различна големина с розово масло.
— Е, някои рушвети кадията е вземал не в пари, а… — подхвърли на турски Слав Ненчев и всички се разсмяха. Разсмяха се трескаво и напрегнато — не беше малко онова, което преживяваха!
— Онзи ден си разправял, ефенди — със зловещ присмех подхвана отново Панайот Хитов, — че си имал петстотин хиляди гроша и не си знаел кому да ги харижеш. Е, виждаш, тук сме, можеш да ги дадеш…
— Аллах корусун!201 — изплака кадията. — Нито съм казвал таквоз нещо, Хитюолу Панайоте, нито имам толкоз пари!
— Не лъжи, иначе ей-сега падаш убит!
— Там в сандъка има малко пари, ама къде ти…
Посочи той и сандъка, и ключовете. Отвориха — „в една бяла платнена торба имаше около пет оки жълтици, а в друга торба — само бели меджидии“. Взеха ги и попитаха за още. Нямал бил кадията, всичко друго било дадено под лихва. В това време Стоян повика побратима си от другата стая. Панайот отиде и видя онова, което шуреят му сочеше:
— Господ да ме убие, ако туй не са свещени съдове.
Поразмисли Панайот и повика Никола Аджема — онзи, който от ранно детство бе пръв другар на войводата му Георги Трънкин. Погледна Аджема и отсече:
— Залагам си главата, че туй са дарохранителниците, дискосът и другите сребърни съдове от църквата на чичо!… Ето защо навремето, когато с Георги спипахме апашите, работата тъй лесно се потули…202
Докато гледаха като вцепенени тези страшни доказателства за поквареността на кадията, при тях с припрени стъпки приближи Радил: да свършат по-скоро, зер турската стража вече два пъти минавала покрай двора на Али ефенди.
— Ей-сега тръгваме! — отсече в отговор Панайот. Върна се с другарите си в стаята при ефендито и кадъните, прибраха скъпите и от майсторска ръка изработени оръжия по стените, после застана пред вързания Али: — Е, разбра ме кой съм, ефенди, разбра също, че ако си го наумя, в харемлъка ти ще те намеря, че и в пъкъла. Туй искам добре да го запомниш. Защото чуя ли още веднъж, че си съдил криво, че си вземал рушвети от нечестниците или си скубал сиромасите, пак ще те споходя. И тогава…
Натикаха им по един парцал в устата и ги оставиха навързани.
Нападателите, все още възбудени от приключението, се върнаха при Томчов дамар, Панайот раздели плячката помежду им, после им припомни каква опасност дебнеше над всекиго, посъветва ги да се разпилеят по един или най-много по двойки и накрая ги призова още до утрото да ги намерят, него и Стоян, на Сините камъни.
— А ние с тебе направо през Раговец ли? — попита Стоян, когато другите си тръгнаха. И изпсува лошото време.
— Не, брате, имам още една работа накъмто Дели Балта. Иван Кючуков, фурнаджията, знаеш ли? Да? Хайде да ме водиш у него.
Отидоха. Дворната врата беше открехната, а на почукването им отвори сам стопанинът.
— Вземи този вързоп — каза му в тъмното Панайот Хитов. — Вътре са десет хиляди гроша, колкото е борчът ти към Али ефенди. Като мине някое време, иди му ги занеси, че да се отървеш от лихвите и от заканите му. Ама разбра ли? Не днес, не утре, а след някое време.
— Ама чакай… — изненадано каза фурнаджията. — Кой си ти, че…
Объркан от среднощното посещение, Иван Кючуков наистина не можеше да направи никаква връзка между тежкия вързоп, който другият тикаше в ръката му, и един отдавнашен разговор пред вратата на кадийската стая в конака.
202
Автентично. За този факт се говори в Юбилейна книга на църквата „Свети Никола“, Сливен, 1934, а преди това в 1924, г. д-р Табаков (История на… т. ІІ, стр, 402) го потвърждава категорично: „Много от сребърните й (б.а. — на обраната през 1850 г. църква «Свети Никола» прибори били намерени у Али ефенди през 1859 г., когото обрали П. Хитов и другарите му.“ Не е ясно защо той е останал настрана от вниманието на изследователите, след като дава такава ясна представа за характера на кадията, а оттам — и за обясняването и оправдаването на извършеното върху него покушение.