— Точно това ми се ще — беше неочакваният отговор. — Молех агаларите да оставят вратата малко да вее, че да влиза въздух. Сега, докато се забавляваш да ме налагаш, ти я държиш цялата отворена. Тешекюр едерим204 за тази благодат, бьолюкбаши.
Оня се поколеба — беше се почувствувал посрамен, та му идеше да налегне този курназ-гяурин и да стиска дебелия му врат, докато изцеди от него цялата душица, — но после само се задоволи да го ритне в корема и да тръшне вратата.
— Ахмаци! — рече на заптиетата и забърза към другия край на двора, където бяха стаите за разпити и откъдето долитаха тежки удари и неистови стонове.
— Завалията! — с гняв и жалост каза Бяно, като подкрепяше смазаното тяло на хаджи Никола Кебеджията. — Направили са го на пихтия!… Я, дядо попе, ела помогни…
Поп Юрдан разблъска скупчените един върху друг затворници и се наведе, с опитно око разгледа претрепания мъж.
— Ще го бъде — рече. — Стига да не се подлютят раните му, от лобута ще се оправи.
Той отпра няколко ивици плат от полите на расото си и се залови да почиства и превързва раните. Докато му помагаше несръчно, Бяно подхвърли загрижено:
— Поне да можехме да го положим някъде да легне…
— Ще стане — увери го свещеникът. — Само първо тук, при светлинката, да му затворим раните. — Той говореше за оскъдната дрезгавина, която проникваше през аралъците на вратата. — Готово. Помогни сега, бате Бяно!
Вдигнаха хаджи Никола на ръце и го понесоха. В тъмнината на претъпкания кауш неволно настъпваха или удряха някои от заптисаните, ала никой не възропта, никой не им се разсърди — в затвора двамата се ползуваха с особено уважение. „Това е да си наистина първенец на народа — говореха за тях. — Членове на мезлиша, единият най-уважаван общинар, другият — поп-иконом и владишки заместник, ала заедно с другите набедени са в тюрмата. Едно е да се тупаш в гърдите и да се изстъпваш напред през дни на благополучие, друго — да си с народа в злощастието…“
Успяха да стигнат до най-тъмното кътче на затвора.
— Ела първом да отворим място, бате Бяно, като преместим тогова.
— Какво, да не е умрял? — попита Бяно, но после, като докосна „тогова“, разбра как безсмислени са били думите му — нещастникът беше почти изстинал. И промени въпроса си: — Кой е?
— Бабалъкът на наш Никола Аджема. Вината му е само тази, че преди години е дал дъщеря си на човек, дето е участвувал в бастисването на Али ефенди. На — утрепаха го…
— Кой беше този Никола Аджема бе, Юрдане?
Докато носеха мъртвеца, поп Юрдан отговори:
— Моят племенник. Не помниш ли, дето с Георги на Трънка бяха спипали крадците на църквата и даже пречукаха един.
— Той ли ти донесе?…
— Шшшшт! — предупредително го прекъсна свещеникът. И каза късо: — Той.
Разбраха се. Преди „да потъне вдън земя“ след нападението, Никола Аджема бе сварил да се отбие при чичо си и да му върне черковните вещи, намерени у кадията. Но поп Юрдан не беше задържан поради тях (той имаше житейски опит, та не ги извади на бял свят веднага, пък скривалища не му липсваха), а заради роднинството с Никола.
Похлопаха на вратата и предадоха на заптиетата умрелия, после се върнаха при смазания от бой хаджи Никола. В тяхно отсъствие другарят им се бе посвестил и сега редуваше охкания и псувни.
— Щом псува, значи ще се оправи — вещо се произнесе поп Юрдан, докато го нагласяваха на мястото на умрелия. — Предават душа ония, които се оставят боят да ги сломи отвътре… — И запита ранения: — Кой те би, хаджи?
— Топчи Ахмед — с усилие, но и с омраза отговори Кебеджията.
— Топчи Ахмед? — изненада се Бяно. — Че негова работа ли е, на един бьолюкбашия, да върти тояга и да троши кости?
— Какво се чудиш? — възрази му поп Юрдан. — Не видя ли и брат му одеве? От хора, дето са били разбойници в гората, що друго очакваш?
Беше вярно. Допреди десетина години двамата братя от село Чочовен Топчи Ахмед и Али бяха върлували като янкеседжии из каазата и за да ги усмири, властта в лицето на каймакамина и кадията Али ефенди им повери личната служба бьолюкбашии в Сливен205.
— „Търколило се гърнето, намерило си похлупака“ — каза Бяно.
Още се помайваха около хаджи Никола, когато от вратата повикаха:
— Папаз Юрдан!… Ей, папаз Юрдан, гел бурда206 бре!…
Свещеникът и Бяно се спогледаха; беше един от онези погледи, които заместват хиляди думи. После поп Юрдан вдигна рамене: