— Е, дойде и моят ред — рече, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Довиждане, бате Бяно. Или сбогом… ако не се видим повече…
Стиснаха си ръце и свещеникът, като прибираше широките поли на расото си, тръгна към вратата. Вървеше с високо вдигната глава, а скупчените един връз друг затворници с уважение му сторваха път — веднъж уважение за сана, втори път — за споделената съдба, и трети — за мъжеството, с което отиваше към своята голгота. Мнозина се прекръстваха, очевидно помолвайки бога да закриля своя служител.
Дали молитвите помогнаха или просто тъй беше дошло, но поп Юрдан се върна скоро, не го държаха повече и от половин нас, докато на други истиндакът продължаваше по няколко часа, а понякога и по цял ден. Когато се появи отново на вратата, брадата му беше разрошена и окървавена (после се разбра, че бяха скубали по цели валма̀ от нея), расото съдрано на гърба, а кундурите си държеше в ръка — явно краката му бяха на такъв хал, че не можеше да ги обуе. Но иначе пак стоеше с вирната глава и с гневно развята русо-бяла грива.
— Бог е милостив, оцелял е! — чуха се гласове.
— Кучета мръсни, да посегнат и на божи служител!…
— Верицата им поганска!…
Поп Юрдан не отговори на нито една от приказките, а зашляпа бос към онова място, където го чакаха Бяно и хаджи Никола. Обаче като стигна до тях, нещо му дойде наум, та си пусна кундурите на пода, разблъска скупчените затворници и затърси някого в онзи край, който беше по-близо до прозорчето. Мина между насядалите, извърна силом няколко глави към себе си и когато намери, когото търсеше, му обърса два такива шамара, на каквито не бяха способни и братята от Чочовен.
— Ето ти, кучи сине! — каза между двата удара. — Това ти е наградата за предателството…
Цапардосаният — беше Кьор Киро — не се и опита да възрази. Той наистина бе виновен, а, както разправяха сетне, вторият шамар му бе откачил ченето, та не можеше да говори.
— Наказах го по заслуга — каза по-късно поп Юрдан, когато беше вече при Бяно и сядайки, внимателно облягаше гърба си о стената. — От него е започнал да се разплита чорапът. От него и от глупостта му. Изпуснаха се ония да го кажат пред мене.
Наистина се бяха изпуснали. Когато на Томчов дамар нападателите се разделили, всеки поел към дома си. Не щеш ли, Кьор Киро попаднал на стражата: „Дур!… Теслим ол!“207 и така нататък. И той, бабаитинът му с бабаитин, нито опитал да побегне, нито с пандурите да премери сили, нито даже да чуе защо аджеба е заловен (а той бил спрян за съвсем невинно нещо — че се е движил нощем без фенер), а веднага взел да издава всичко наред… И още преди разсъмване заптиетата изловили всички като мишки — ямболлии в хана, другите по къщите им. А оттам нататък започнали своеволието и дивата азиатска саморазправа…
— Биха ли те много? — попита Бяно.
— Не. Двайсетина тояги по гърба и по табаните — туй за дядо ти поп не е болка за умиралка. Щеше да бъде по-зле, ама дойде оня, пашата на казак-алая, та ги вразуми или сплаши, не знам, но хвана дикиш.
— Кой те би?
— Пак онзи гад, Топчи Ахмед. Брат му само ми скубеше брадата и ме риташе с чизми в хълбоците. Ако не ги беше спрял Садък паша…
— И какво искаха да измъкнат от тебе?
— Ако щеш вярвай, ако не щеш — недей, ама съвсем нищичко. Биха ме заради самия бой, а не за да издам нещо. Е, имаше, разумява се, и приказки, като: „Целият ви джинс е такъв хайдушки…“, но то беше колкото да му иде повече сила в ръката. На Топчи Ахмед де.
Хаджи Никола, внезапно се намеси в разговора им. Изненада ги — мислеха, че още е в унес след жестокия побой, пък той слушал всичко.
— От мен пък искаха да им предам моя Димитър. Ама на̀ — той показа пръст, — и съвсем да ме пречукат, пак няма да го издам. Не само защото не е бил с Панайота в оная работа, не. Хаджи Димитър е наречен от бога за по-важни дела, помнете това от мене. И затова го пазете… ако аз не сколасам да се вдигна…
— Обещаваме ти — каза за двамата Бяно. И отново се обърна към свещеника: — Как да ти помогна, да облекча болката ти?
— Никак. Така, като ми е гърбът на студената стена, ми стига. — Поп Юрдан отмести поглед. — Хубаво стана, че извикаха мене, а не тебе. Мен само нашариха, а теб щяха да наранят в душата.
— Какво искаш да кажеш, Юрдане?
— Докато ме млатеха, някой открехна вратата, та надзърнах в съседната стая. И какво мислиш? Там на тежко-сладко бяха седнали Али ефенди, Йоргаки и… зет ти Кутьо.