— Туй не може да го бъде!
— Не може, ама е тъй. В едната стая ти хвърлят по един товар даяк, в другата сърбат кафе. — Свещеникът прекара пръсти през размирните си коси. — Е, нека вярваме, че са отишли да просят милост за някого. Но да си беше видял зетя на кафе, докато тебе те налагат… — Той внимателно понамести гърба си по неравните камъни на стената. — Ех, ако помислиш — и от това има по-лошо, бате Бяно.
— Например?
— Например моето. — Поп Юрдан въздъхна; беше такава въздишка, мъчителна и от сърце, каквато Бяно никога не би повярвал за човек като него. — Какво е телесната, болка пред тежката орис да виждаш корена ти да изсъхва заедно с тебе?… Готов съм сто пъти по толкоз да изтърпя, само бог да беше благословил венчилото ми с рожба…
Бяно разбра и казаното, и недоизказаното. Не бе лоша баба попадия, но се оказа безплодна. Е, взимаха си те по някое хранениче и го изгледваха, но нито това им запълваше докрай душевната празнота, нито пък се случиха свестни деца, които да съумеят със синовна ласка да се отблагодарят на нещастниците208. Само едно беше ново за Бяно — че свещеникът чак толкова надълбоко изживяваше ориста си: както беше външно курназ и по хайдушки лудоглав, не можеш да го повярваш за него.
Той си помисли да го утеши, като му даде за пример собственото си семейство, дето при две свои и две осиновени деца бяха останали сам-самички с Яна вкъщи, но прецени, че ще прозвучи слабо и неубедително. И затова каза друго, за което беше сигурен, че ще хване място при човек като поп Юрдан:
— Иди го разбери — ти, горещ българин, си загубил тази простичка радост, пък българщината е спечелила. — Онзи се заслуша, пооклюманата му глава отново се надигна. — Помисли само как жалее за отечеството един ерген и как — един баща. Бащата ще прави, ще струва, но в главата му винаги ще има и една юзда: „Ами децата?“ Докато ергенинът — е, или жененият без челяд — знае, че залага само себе си и затуй е трижди и повече по-полезен…
Мълчание. А после:
— Благодаря ти, бате Бяно. — Нова тежка въздишка, но сега в нея се усещаше и нотка на облекчение. — Никога не съм поглеждал от тази страна… Е, ще премисля думите ти… ако Али ефенди склони да ни остави живи, разумява се. Ще ги премисля и ако ги видя прави, ще се държа тъй, че наистина да превърна собственото си злощастие в щастие на…
И пак ги прекъснаха. Този път едно заптие викаше от вратата за Бяно Абаджи. Докато отиваше нататък, Бяно не изпитваше страх. Единственото, което го притесняваше, беше мисълта, че може „там“ да се срещне с Кутьо, мъжа на Руска — отнапред знаеше, че трудно ще го понесе. При вратата трябваше да спре — докарали бяха още дузина задържани (по вида има изглеждаха селяни откъм равнината) и с по един ритник ги натикваха в кауша. „Боже, нощес ще бъдем човек връз човек! — помисли Бяно. — И този Али ефенди!… Цялата кааза ли смята виновна?“ И с тези мисли прекоси двора.
Не го биха, нито го разпитваха, не видя и стаите, където се вършеха мъченията; просто една врата се отвори, Бяно прекрачи и в следващата секунда се оказа пред Садък паша Чайковски, който с жест го канеше да седне до него.
— Умът ми не побира това, на което съм очевидец — каза пашата, когато Бяно зае посоченото му място. — Нито жестокото нападение над кадията — знаете ли, че два пръста са му отсечени, а третият ще оцелее, но ще остане неподвижен?, — нито сега тези репресии… тези масови наказания, искам да кажа.
— А, защо? — вдигна рамене българинът. — Вие, доколкото зная, сте отдавна в Турция, паша ефенди?
— Наближават двадесет години.
— За двадесет години човек трябва, длъжен е да е разбрал, че тук всичко може да се случи. И колкото е то по-чудовищно, толкова сякаш е и по-възможно. Два пръста, казвате вие. А знаете ли, паша ефенди, че преди малко изнесохме от тъмницата двадесет и третия мъртвец? И че — още поне толкова са на път да ги последват?209
— Все пак не може да се отрече — каза многозначително пашата, — че този път властта е била предизвикана…
Бяно го изгледа продължително.
— Никога не съм притежавал власт — отговори. — Такава власт, от която да зависи животът на другиго. Но ако я имах, мисля, че винаги когато ми дойдеше да съдя и наказвам, щях да започвам с търсене първопричината за стореното. Докаже се например, че някой ударил плесница някому. Преди да накажа, както се наказва за плесник, аз ще да се позаинтересувам защо аджеба е ударен този плесник. И по един начин бих съдил, ако удареният е невинен, по друг, ако…
209
Автентично. В Сливен са били задържани около 300 души, от тях 200 са били освободени след изтезания в различна степен, 50 са загинали още при следствието, а останалите 50 са били осъдени на различни срокове затвор — от година до „вечни окови“. За сравнение ще припомним, че в самото нападение са участвували 14 души, а са били уловени само 10 — без П. Хитов, Ст. Папазов, Радил и Никола Аджемов, а впоследствие и избягал и още един — Никола Мавродиев от Ямбол, отдавнашен хайдутин при Георги Трънкин. За Радил (презимето му не е известно) в песен от Ичера се говори, че след като бил предупреден от либето си Дана,