И се оказа прав — още си предъвкваше тези нерадостни мисли, когато външната врата се отвори и дворът се изпълни от едно гласче, от което сърцето на Бяно премаля:
— Дядо!… Деденце!…
Той разпери ръце и след секунда малкият Стефан, с нова шубурка и в потурки — същински мъж! — се хвърли в прегръдката му. Изведнъж всичко наоколо се промени: вечерната здрачевина се превърна в слънчев ден, мъртвеещият дом оживя — просто празникът нахлу заедно с този детски глас!…
С внучето в ръце Бяно отиде да посрещне гостите. Също и те не можеха да му подадат десници — Боян носеше вързопи, вероятно булката му се бе постарала нейната Жеравна да не липсва на празничната трапеза с разните му там меся̀ни гозби, каварми и дивиник213, а Райна — румена и широколика като ябълка и закачила на бузите двете си разкошни трапчинки — притискаше до себе си малката Яна, повита в дебело юрганче от най-мека вълна. „Голямата Яна“ изтича от вкъшито ей тъй, както си беше по риза и запретнати ръкави, сякаш утре щеше да бъде Петровден, а не Васильовден с лютия си студ, и като че сляпа за всички останали, грабна от снахата тази скъпоценна внучка, която „й продължаваше името“…
Райна се усамоти с дъщеричката в нарочно затоплената соба, мъжете и Трънка — и, разбира се, Стефан, той важно-важно се мъдреше на дядовото си коляно — насядаха на приказка в одаята. Разговорът им потръгна и уж потече много оживено и искрено, но имаше няколко „малки“ темички, които по неизречено споразумение всички, включително прочутата с нетактичността си Трънка, грижливо заобикаляха — човъркащия ги извътре въпрос дали ще дойдат Кутьови, липсата на вест от Найден, току-що отминалата Коледа, която Бяно изкара, въшлясал, в хапуса, Тотка, второто детенце на Боян и Райна, което се намери преди около година и половина и само седмица или две след това поп Димитър хаджи Костов опя и предаде на земята… Помайваха се те в по-леки приказки, пък тайничко се ослушваха дали няма да хлопне портата. А когато разговорът някак позамираше, Трънка защипваше пухкавите лапички на малкия Стефан и заедно с невъобразимо фалшивата си песен ги слагаше една върху друга:
Това самозалъгване не можеше да трае вечно, та Бяно предложи:
— Хайде да сядаме, а? Хей го тоя юнак, нещо захвана много често да си търка очичките… Слагай, Христо, тръните в комина и да завъртим милината. Че погледнеш — пара̀та се паднала баш на Стефан!…
Не след много всички с изключение на малката Янка, която спеше оттатък, стояха прави около софрата, на една керемидка в ръчичката на Стефан димеше тамян, върху дебелата пръхкава боговица грееше пламъчето на залепена вощеница, а над всичко се носеше пълният с упование глас на Бяно:
— Отче наш, иже еси на небесех…
Тъкмо привършваха кавармата, когато навън, някъде съвсем до стълбата, се разнесе един познат глас:
— Хей, хора!… Изядохте ли милината бе?…
За миг останаха като сковани.
— Свети боже, Найден! — прошепна прималяло Яна и се прекръсти. — Дали не ме излъгаха ушите ми?…
Христо и Боян скочиха пъргаво на крака, но новодошлият ги изпревари — вратата се отвори и в очертанията й застана цял-целеничък Найден. Беше от глава до пети в скреж, а усмивката му — от ухо до ухо.
— Бе хора — продължи по същия шеговит начин, — мигар не останаха две парчета милина с късмети?
— Златина ли водиш? — попита Райна; веднага се разбра, че въпросът й е бил съвсем неуместен — сияещият като месечина Найден изведнъж помръкна, усмивката му стана някак насилена, неискрена.
212
Милина — диалектна дума от Сливен, която се употребява и днес; означава баница — новогодишна с късмети или обикновена.
213
Дивиник — типично жеравненско традиционно ястие от царевично брашно, подобно на качамак.