— Не, не е Златина — каза. — Другар имах от Котел насам, та мислех да не го оставяме самичък в такава…
— Недей да говориш повече! — прекъсна го Бяно. — Викай го по-скоро и сядайте, зер ще останете без късмет…
Гостът беше петдесетинагодишен, възнисък, плещест; като си свали калпака да поздрави, се видя, че е почти напълно плешив, но сякаш за да навакса, той си бе оставил голяма, рошава, силно прошарена брада. Носеше очила, запотени при влизането в топлата одая, та ги свали да ги избърше и докато беше без тях, синият му поглед изглеждаше плах и неуверен. Това впечатление се поправи в същия момент, когато ги постави отново на месестия си нос.
— Наш съгражданин — представи го Найден. — Иван Добровски. Прелъгах го да се върне, за да стане помощник на господина Доброплодни.
Всички прегърнаха Найден, а сетне разтърсиха десницата на госта.
— Не знам защо, ама ми се види, че ви познавам, господине — рече Бяно, като го задържа пред себе си и го огледа. — Помня ви отнейде.
— Съмнявам се — усмихна се другият. — През април ще станат четиридесет години, откак за последен път съм бил в родния град214, а тогава, по Преселението, космите ми не бяха на лицето, а на главата.
Всички се засмяха — оцениха шегата му.
— От кои сте вие, господине? — попита Бяно. — Не чувам за пръв път това име Добровски, пък не си спомням…
Докато сядаше край трапезата, Иван Добровски отговори по същия шеговит начин:
— Трябваше да се казвам Еню хаджи Добрев, пък аз си го докарах сам на Иван Добровски. От Еню се отказах, понеже гърците го извъртаха на Яни и ми се повдигаше, колчем ме зовяха така. А когато по едно време се бях кръстил Добрович, турчулята пък постоянно зяпваха срещу мене: „Бу я сърб-гяуру, я москов-гяуру.“ Ето как се полутах между имената и си избрах Добровски.
— А си го чувал, тате — обади се Найден, — защото негова милост е списвал „Мирозрение“.
— Боже мой! — възкликна Бяно. — Ама разбира се, Добровски от „Мирозрение“!… Имах всичките пет книжки, които издадохте, господине, ама ги подарих на читалището — грях пред българщината е да се задържа такова нещо лично за себе си. — Гостът не отговори, но пролича, че се е трогнал от тези думи. — А сега се сещам и за приликата. Вие сте син на хаджи Добри Зафиров, нали? Е, полъгах се преди малко, понеже във вашите черти видях лицето на дядо ви…
— Топал Зафир Джинджия — завърши вместо него Добровски.
Двамата се засмяха съучастнически — говореха за нещо, един от големите някогашни сливенски „джумбуши“, което другите не знаеха. За дядото на Добровски някога се бе приказвало, че владеел тайната да призовава и заклева духовете и го правел толкова често, че веднъж те го хванали и хвърлили от чардака, та той си счупил крака. И оттогава му излязъл този прякор, по български „Куция Зафир Спиритиста“…
— Хайде, че изстина милината! — подкани Яна.
Но не мина чак толкова бързо — най-напред Найден раздаде армаганите, които носеше; имаше за всички с изключение на „малката Яна“ — когато тръгваше, той не знаеше, че е на път нова племенница. Но неудобството бе избегнато благодарение на Добровски. В джобовете му се намери едно захарно петле и макар че то съвсем не беше като за бебе на няколко седмици, все пак и Яна не остана без дар. Най-много се зарадваха Бяно на новата си „европейска“ лула и „голямата Яна“ — на чудесната тъмносиня шамия; може би защото те най-малко бяха свикнали да получават подаръци.
Насядаха и разчупиха баницата. Падна голям смях покрай късметите, понеже всекиму се случи онова, което и без това си имаше — например за Бяно беше долапът, за Яна — къщата, само не се улучи за Найден: нему, дето току-що се връщаше отдалече, се паднаха „друмищата“. Тогава никой не подозираше колко точно ще покажат Найденовите дрянови пъпки…
Не беше време да се говори за това, но като заседнаха на чаша вино, Трънка не се сдържа и заразпитва:
— Значи, думаш, не я намери, а?
— Не, лельо — заби поглед надолу Найден. — Прерових, кажи го, всичко от южната и от северната страна на Стара планина, в Белград и във Влашко ходих — никой не е чувал за Златина Евтимова, никой не е зървал лице като нейното. Просто е пропаднала в земята.
— Е, много свят си видял… — промени разговора Бяно.
— И добро, и лошо видях по тоя свят, тате. Например в Русчук видях да водят овързан в синджири Димитър Калъчлията. Помисляте ли си, хора? Димитър Калъчлията, най-волният човек, в синджири!… И сигур ще го обесят… ако не са го сторили вече. А в Одеса…
214
Малко отклонение от истината. Иван Добровски се е върнал за кратко около 1840 г., когато заедно с Димитър Инзов взел участие в ожесточената борба против елинизма в училищата и Георги Цукалас, с когото между другото преди това са били съученици; присъствието му е притеснявало много Цукалас, защото Добровски го е превъзхождал по знания и житейски опит. На съответното място — също и тук — премълчахме тази подробност, за да не обременим читателя с имена и на герои, които не се появяват пряко в действието.