— Ама ти и там ли ходи! — със завист извика Боян.
— В Одеса срещнах братовчеда Георги Раковски. Ех, предраги мои, ако поробена България си има свой княз, това е само синът на Стойко Раковалъ̀ из Котел! Просто гордост ме хващаше, когато виждах, че ние, робите, имаме такъв личен предводител, когото и хъшовете в хана, и царедворците в палата срещат с еднакви поклони до̀земи!
— Блазе ти, Найдене, че си видял толкоз свят — върна го към първия разговор Боян. — Като помисля за себе си, аз комай по-далече от Котел не съм стъпвал…
— Я не говори това пред негова милост! — възрази Найден, като посочи към госта. — В сравнение с неговите скиталчества аз все едно че още не съм имал прощъпалник.
Заразпитваха Добровски и той без особена охота, но и без стеснителност поразказа за себе си. И от разказа му комай на всички се зави свят: толкова градове, страни и народи не можеха „да смелят“ на един път.
С родителите си Иван Добровски се изселил във Влашко, после се озовал в Одеса при Парашкева Николау, оттам в Цариград, а сетне на остров Андрос, където Теофил Каири току-що открил знаменитото си училище. Учил, що учил при него Иван, ама останал първоосновател на едно „Славянобългарско ученолюбиво дружество“ — между членовете му спомена такива имена, като Захария Струмски, Иларион Макариополски, Стоян Чомаков, които сега се произнасяха с благоговение от всеки истински българин!, — та островът станал тесен за него. И оттам започна един водопад от имена, който обърка всички: Атина и Солун, Букурещ и Белград, Триест и Виена (там той издавал своето „Мирозрение“), после Одеса, Киев, Москва, Петербург, Берлин, Хамбург, Ливерпул, Ню Йорк… И от Ню Йорк — учител в Котел…
— Истина ли е всичко това — неуверено попита Христо, — или приказка за възрастни деца като нас?
— Истина до последната дума. Каква полза имам да ви лъготя? Че вие вече ме нахранихте, а и подслон за нощувка обещахте…215
Не се засмяха на поредната му задявка — разказът му ги бе замаял. Бяно вдигна чашата си и замислено погледа рубиновата течност в нея. Попита тихо:
— И какво научихте от толкова скиталчества, господин Добровски?
— Че нищо на този свят не може да замести родното място — беше сериозният отговор.
2.
Студеното новогодишно слънце се бе надигнало над Бършен, когато у Бянови дойдоха Руска и децата. Трите синчета — Димитър, Андон и Ганчо — изведнъж изпълниха двора и къщата с веселия глъч на звънливите си гласчета, с шаренията на сурвачките си, окачени с кравайчета и джувчици от хартийки и цветни платнени лентички. Руска храбро се мъчеше да им приглася, да не изостава от радостта им, ала подутите й очи издаваха, че не е минало без сълзи, когато Кутьо е заявил нежеланието си да ги придружи. И толкова жалост будеше тя по средата между вътрешна мъка и външна веселост, че майка й се почувствува задължена да й се притече несръчно на помощ:
— Да, да, не ми казвай, момичето ми. Чувах аз, че Кутьо не бил нещо добре…
Олелията на децата — към тях се бе присъединил и Бояновият Стефан — помогна на Руска да не се оплита в тази подсказана й лъжа. Четирите внучета бяха „нападнали“ дядо си и едновременно налагаха със сурвачките си още яката му гърбина, само Стефан, най-малкият от тях, не стигаше до гърбината, а го удряше някъде по краката. Шибаха го те с дряновите си клончета, а той, старият човек, се разтапяше от щастие, пък в ушите му гласчетата им звучаха като хор на хиляди птички:
Бяно дочу и още нещо освен познатото сурвакарско пожелание, но не можа да го разбере добре, та се извърна рязко, потърси с очи и приклекна до Андон:
— Я повтори, я повтори — прикани го. — Не чух накрая… — И му помогна: — Живо-здраво до година, до година — до амина…
Детето, почувствувало се герой, произнесе високо:
— Виж го ти! — прихна в смях Иван Добровски. — Педя човек, пък цял хайдутин!…
Двете му братчета, изпаднали в сянката на Андон, побързаха да повторят в един глас:
215
Съвсем сгъстено маркираната биография на Иван Добровски (1812–1896) е изцяло автентична. Този виден — и за съжаление твърде позабравен — наш възрожденски учител, книжовник, пътешественик и политически и църковен деец е преживял извънредно пъстър и винаги извънредно народополезен живот. Учудващо е, че биографите отдавна не му отдават подобаващото му се внимание (за него има само биографични бележки от д-р Ив. Шишманов и д-р Д. Минков от началото на века, после кратки сведения в Табаков (История на…, т. ІІ) и в сборника Той не умира. — Сливен на безсмъртните си синове. С., 1935), а в енциклопедията са му посветени само няколко скромни редове.