— Не мога да си припомня кога последен път си посегнал да свършиш някаква мъжка работа, пък аз да съм те спрял…
Синът обаче нямаше намерение да се предава:
— Доколкото зная, човек дори ратай да си пазари, първо му дава мотика в ръцете, че тогава иска работа от него.
— А защо, джанъм, не си се обадил досега? Мотика, земя, стан, дюкян — каквото пожелаеш, можеш да получиш от мене. Само да престанеш да живееш така, като търтей…
— Е, чак пък търтей! — ухили се насреща му Йосиф. Той очевидно имаше не кожа, а броня, непробиваема нито от намеци, нито от остроти. И стана така, че те, остротите, се отразиха от него и нараниха бащата; Евтим трябваше да направи усилие, за да не се поддаде на настроението си и да не избухне.
— Не те чух какво си избра — каза, като се опита да вложи колкото се може повече насмешка в гласа си. Но отговорът не закъсня:
— Искам пари, тате — каза Йосиф. Каза го като човек, комуто не за пръв път хрумва такава мисъл в главата. — Не пари за чаша вино или за кафе, бъди спокоен. Искам да бръкнеш достатъчно надълбоко в раклата, че наистина отведнъж да мога да стъпя на крака. Дори ако искаш, може да ми ги дадеш назаем и аз малко по малко да ти ги върна.
Евтим беше посегнал отново към бърдачето, но прибра ръка — разговорът ставаше такъв, че не биваше да е с размътена глава.
— Не можах да разбера какво се готвиш да подхванеш — подхвърли предпазливо. — Търговия? Чифликчийство? Или фабрика си наумил да строиш?
— Нищо от онова, което ти мина през ума, тате. Търговецът пропада от един-едничък обир на читаци. На чифликчията две градушки или две сушави години могат да му видят сметката. А фабриката… е, видя се по твоя „приятел“ Добри Желязков, що е в Турско да ставаш фабрикантин.
— Тогава? Какво остава тогава?
— Единственото, в което няма рискове, тате — убедително каза синът. — Когато пара̀та сама ражда пара̀.
— Лихварство?
— Аз бих го нарекъл по-благородно — банкерство. И недей да се засягаш, тате, ама в това отношение ти бая̀ изостана. Не, не, няма да те сравнявам с таквиз като Али ефенди — при тях пара̀та идва по-малко от ума в главата, колкото от властта в ръцете им. Но погледни какво направиха Димитър Жечков, двамата Миркович, Панайот Димитров, поп Димитър Костов и другарите им? И Ахмаков, дето се оказа, че е само ахмак по име, пък иначе…? Напънаха се те и събраха капитал, а сетне от този капитал не закапа, а потече като от балканска чешма…216 Започваш ли да ме разбираш, тате? Пара̀та, която ражда пара̀, е единственото нещо в божия свят, което нито суша мори, нито градушка убива.
Обратът в разговора завари Евтим напълно неподготвен — истината е, че нему действително никога не бе минавало през ума мисълта за банкерство. Предпази се да отреже нещо начаса, само попита внимателно:
— Как си представиш, хм, тази работа? От колко, хм, пари би се нуждаел, за да започнеш?
— Поне хиляда.
— Гроша? — Присмехулно поклащане на глава. — Чифте-гроша? Юзлука?217
— Не. Лири, тате.
— Ли-ри!… — възкликна Евтим. И повтори: — Хи-ля-да ли-ри!… Ти чуваш ли се какво говориш? Хи-ля-да ли-ри!
— Да, поне хиляда лири, тате. Само при здрав капитал важи поговорката, че „пара̀ при пара̀ отива“, всичко друго е „въшка при въшка“. Иначе е бош-лаф, тате. Бош-лаф и опасност да не се случи другата поговорка — дето голямата риба изяждала малката.
— Че аз да се съдера, не мога събра толкоз пари…
— Но затова пък можем да се отървем от един-два имота. Градешкият например още от Шибильово време ти е на чиста загуба. Можем без кахър да продадем и чаирлийския чифлик — също и покрай него имаме повече дертове, отколкото печалба. Е, това комай ще стигне…
Евтим усети бясна жажда за ракия — струваше му се, че само чрез нея ще възвърне спокойствието си, а сетне и равновесието.
— Остави ме да помисля някое време — каза, пък надигна бърдачето и дълго не отлепи уста от кривото му чучурче.
Така започна 1860 година в дома на чорбаджи Евтим Димитров.
216
Запазен е един любопитен документ — „Писмо согласително (Кондрат)“ — от 1858 г., с който десетина сливенски граждани правят уж „търговско содружество“, а всъщност чиста проба банкерско дружество с основен капитал 1800 турски златни лири — в него изобщо не става дума за търговия, а само за даване (при нужда — и вземане) на пари под лихва. Любопитна подробност: в т. 1 на „кондрата“ се определя, че „содружеството“ ще дава пари с 34% месечна лихва, а в т. 1-А — че в случай на нужда „дозволява се на касиерина за полза на содружеството да зима и пари с лихва не по-висока от дванайсет гроша (на) стотех за година“; като се вижда, основателите на „търговското содружество“ добре са знаели да си направят сметката… Въпросът остава настрана от нашата книга, но заслужава да се помисли дали този „кондрат“ не е един особено типичен документ за ранното натрупване на капитала в още неосвободена България.
Авторът държи да направи едно допълнение. Приведените цитати от „кондрата“ са абсолютно точни, многократно сверени и с оригинала, който се пази в Окр. ист. музей — Сливен. Въпреки това буди смущение неимоверно високата лихва при даване на заеми — много по-висока от тази на другите лихвари (срв. бел. 62 към Първа книга). Може би все пак се касае за 34-процентова годишна, а не месечна лихва.