3.
Странен човек беше този Сава Доброплодни, странен и напълно особен. В личния си живот той бе свит и толкова стеснителен, че много често го възприемаха като несръчен. И затова толкова по-чудновато беше, че в другия си живот — живота си на гражданин и на учител — той много често се озоваваше в центъра на такива събития, които или из основи преобръщаха уж утвърдените навици на сливналии и представите им за „добро“ и „лошо“, или ставаше първопричина за такива новости, дето след тях някои хора се питаха как аджеба досега са търпели старото, а други оставаха зашеметени и не знаеха дали да рекат едно „ашколсун“, или обратното — да съдят и да се гневят.
Ето например училищата. Още като дойде и въздигна класното в полугимназия, някои по-скептични се нацупиха — „преоблякъл се Алия…“ било то и нищо повече, — но повечето други направо се възгордяха: ето на̀, синът на даскал хаджи Илия само с един замах постави школото в Сливен наравно с такива най-лични градове, като Габрово, Свищов и Шумен… За годишните изпити пък, въведени пак от него, изобщо нямаше скептици — така както всеки добър и самоуважаващ се майстор излагаше работата си на показ и всеобща преценка, така и директорът Доброплодни не претупваше вече учебната година скритичко и тайно, а напротив, поканваше целия град на заключителните изпити (присъствуваха също каймакаминът, Садък паша и други по-видни турски управници, включително и онези, които не разбираха бъкел български) и тогава всеки можеше да се увери как се е преподавало през годината, а самите родители да разберат що е влязло и що е убегнало от главите на техните деца; и не беше някаква нагласена работа с отнапред подготвени въпроси и отговори, а кой да е от присъствуващите имаше право да изпита учениците и да провери знанията им. И още на втората година заключителните изпити в училищата през първите дни на юли станаха всеобщ празник и в този ден и дюкяните се затваряха като на Коледа например, и народът изпълваше улиците в най-хубавите си дрехи. И все от втората година тази новост — изпитите — се възприе и от всички по-напреднали училища в каазата, та канеха от града или самия Доброплодни, или други от сливенските даскали — за по-авторитетна преценка на годишната работа в школото и за по-голяма тежест на изпита. За построяването на Големия мост пък да не говорим; когато вече бе построен, не можеше да се намери нито един човек в Сливен, който да не се пита и тайничко да не се срамува как изобщо досега са търпели двете главни махали на града с месеци да са бивали без връзка помежду си. Едно само пламенно слово на учителя бе хвърлила мост не само между Сливен и Клуцохор, а по-скоро между азиатската изостаналост и леност от вчерашния ден и европейската предприемчивост и недоволството от постигнатото на утрешния. Ами основаването на читалището, с което днес всички се гордееха? Сега пък усилено се шушукаше, че директорът бил си поставил за цел да застигне Европата и в друго отношение — скришно и зад заключените вечер врати на читалищната библиотека даскалите на града и неколцина още по-будни сливенски младежи все под ръководството на господин Доброплодни се подготвили да изнесат първото театро… И докато бил зает с цялата тази изумителна деятелност, взел, та съчинил и сега някъде вън от Турско се печатал негов „Пространний буквар, за децата, или взаимоучителни таблици“…
Много и все за гордост бяха новостите, донесени в родния град и осъществени от Сава Доброплодни. И само едно беше, което бая̀ смути духовете и на привърженици, и на врагове — женитбата му.
Че беше парясник (женитбата му с полугъркинята от Шумен Фотини хаджи Жекова не му бе донесла щастие извън раждането на сина Преслав) и бе помислил за ново семейно гнездо — в това нищо лошо. Че той, четиридесетгодишният, бе спрял сърдечния си избор на четиринадесетгодишната хаджи Марийка, красивата дъщеря на чорбаджията-търговец хаджи Гендо и хаджи Зарафина, също не направи впечатление на сливналии — по онова време възрастта за женене на девойките беше 13–14 години, а към 18–20 вече влизаха в категорията на „старите моми“218. Онова, което просто замая главите на сливналии, беше самата венчавка. За нея — нещо незапомнено за града! — Сава Доброплодни поръча да доставят чак от Будапеща и Виена сребърно-бял кринолин219, а също така бяла шапка с воал и ръкавици от най-фина ярешка кожа, които достигаха до над лактите; тоалетът на булката се завършваше от бели обувки с високи токове и чантичка в същия цвят, украсена със сребърна заключалка.
218
Специално между учителите съвсем не е било изключение сключването на бракове със съвсем невръстни по днешни понятия техни ученички. Нека да посочим само два примера. Прочутият възрожденски учител Райно Попович (1783–1858) на 45-годишна възраст се оженил за 15-годишната карловка Анастасия Гешева, впоследствие най-образована от жените в родния си град и основателка на Карловското женско дружество „Възпитание“. Другият крупен и високообразован (завършил Московския университет) учител Сава Филаретов (1825–1863) сключил брак с 15-годишната софиянка Йорданка хаджи Коцева (Николаева), бъдещата бележита националреволюционерка и общественичка Йорданка Филаретова.