— Усещам, че сте дошли за съвет или за помощ, господин Доброплодни — без да го съзнава, той бе преминал на „вие“, — пък не разбирам какво очаквате от мене…
— Само съвет, нито повече. За себе си се чувствувам прав, но — човешко е — може и да не довиждам някои работи. И дойдох чак дотук да помоля за вашето мнение: толкова ли голям грях съм сторил, когато на сватбата съм облякъл хаджи Марийка в малакоф?
— Мога ли да хвърля едно око на вестника?
Нови бързи и станали вече механични движения разходиха броя на „Дунавскый лебедъ“ обратно от джоба навън. Бяно го понагласи по-удобно — вече четеше от по-далече — и прегледа цялото съобщение „във виде известия“ (както пишеше там). Не беше толкова остро, колкото наранително; целта на написаното не беше да оскърби, а да осмее. Като избягваше да спомене пряко името на Доброплодни, Раковски наистина бе вложил много усилие и злъч, за да го направи „за резил“ и „за посмешище“, както бе казал сам учителят. След описанията на дрехите и сватбата, „известието“ продължаваше с намеци за бъдещи уроци по европейски танци, за които „абонация се отворила още подир решението, а чюдно е, чи освен младежи, записали са и много старци да учят да играят“ и тъй нататък, и тъй нататък. И завършваше с едно хитро скроено от Раковски „Прошение“ в което уж овчарите и абаджиите от околните села се оплакваха, че жените им зарязали къщната си работа и също се запалили по европейските моди, заразени от примера на директоровата сватба. Беше така смешно написано, че Бяно, колкото и да се въздържаше, не можа докрай да скрие една усмивка220.
— Дааа — проточи Бяно, — закъсали са котленските и градешките овчари и абаджии, писано е черно на бяло.
— Само това ли ще ми кажете, господин Силдаров? — затворено попита Сава Доброплодни.
— А, не само това. Искам първо да оправдая Георги — не знам дали ви е известно, но ние падаме с него далечни роднини, — а сетне ще кажа и собственото си мнение. Като всеки човек под слънцето, също и той не е безгрешен, господин Доброплодни, оставя се понякога чувствата да излязат пред разума му.
— Това още не оправдава…
— Почакайте, оставете ме да се изкажа. Той е родолюбец, какъвто се случва един на милион човеци. Работата е там, че в родолюбието си понякога прехвърля мярката на разумното и попада отвъд… ако не в неразумното, то поне в прекаленото. Ето, Георги сам е в алафранга дрехи, и то кроени не от котленски или ичеренски френк-терзия, а доставени направо от Франция или Австрия, и сюртукът и панталоните му съвсем никак не му пречат да си е най-българинът от всички българи. Привикнал е и с алафрангата дрехи на другите, особено на по-младите и поскиталите по чужбина. Ала в същия момент, когато е дочул, че и българска жена се е облякла в… как беше? — в „малакови и капелини“, той е помислил, че цялата българщина, опазена през петвековното робство, се проваля завинаги. И затова от перото му е потекло толкова злъч.
— Може би сте прав в обясненията си, господин Силдаров. Но, откровено казано, от него не ми стана по-леко.
— Дотук се опитвах да обясня постъпката на Георги. А сега, както обещах, ще ви кажа и моето мнение. Съвсем накратко, бих искал да знаете, че напълно одобрявам… — Бяно погледна във вестника, — напълно одобрявам „чи от ден из ден са уводи в Сливен сивилизация и нови моди“. Не го говоря, за да намажа с благ мехлем раните ви — наистина напълно одобрявам. Бях на сватбата — благодаря, че бях измежду поканените! — и още тогава исках да ви го кажа, но не му беше мястото. Сега, разгеле, поправям онази своя грешка.
— Щом одобрявате — подозрително произнесе учителят, — вероятно и ще обясните подбудите на това си одобрение…
— Разбира се. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, господин Доброплодни, че свободата ни, милата наша и прежелана свобода ще дойде по два пътя: с кървав меч и с духовен напредък. Или може би обратното: с духовен напредък и с кървав меч. И затова аз от все сърце се радвам на всичко, което ни отдалечава от анадолската изостаналост на поробителите ни: на книгите ни, на вестниците, на читалищата, на училищата ни, в сравнение с които агаларските медресета са с цели векове назад, на театрото, за което се приказва, че скоро ще видим, на фабриките, на търговията… В тази поредица слагам и „малаковите и капелините“. За тях Раковски греши — те ни раздалечават не от народността ни (горко̀ на тази народност, която ще се крепи само на фустани и сукмани!), а от невежеството и безпросветността на нашите тирани и ни приближават към Европа…
220
Малко отклонение от истината — сватбата на Доброплодни е станала, изглежда, малко по-късно през годината (точната дата не е известна), защото за нея е писано едва в последния за 1860 г. брой № 15 на „Дунавски лебед“, от 20 декември. Цитатите са автентични, но езикът е силно осъвременен. За илюстрация на майсторската сатира на Раковски ще приведем изцяло (също на осъвременен език) вече споменатото