— Благодаря, от сърце ви благодаря, господин Силдаров — рече учителят, като бършеше очите си. — Благословен да бъде часът, когато реших да дойда за съвет чак тука, горе. Защото от вас разбрах, че не съм излязъл от правия път. — Той подсмръкна силно. — Аз не съм човек на меча, господин Силдаров. Но именно духовният напредък е оръжието, с което съм се заклел да бъда полезен на народа си… Пътят на знанието, на всестранното воюване срещу безпросветността и изоставането, на равняването не с тъпите ни и невежествени господари, а с онези народи, на които принадлежи бъдещето. Благодаря, че сте ме разбрали и че ми подавате дружелюбна ръка за подкрепа…
4.
Народност и хайдутлук, и отмъщения. Всичките занаяти са у нас.
Бяха трудни времена. И ако тази дума подхождаше на хората на духовния напредък, като че дваж по-прилягаше тя на другите — героите на меча. А за онези в зандана, с които Али ефенди все още си разчистваше сметките, изобщо да не говорим…
Каза се вече, че след напада над кадията само двама, Панайот Хитов и шуреят му Стоян Папазов, най-патилите и най-опитните, поблагоразумиха да потърсят укритие при вечната сигурна закрилница на непримиримите — Стара планина. Нищо останало обаче не се разви според уговорката — другарите им в нощните действия, дори нарочно помолените Слав, Никола и Димитър Палича, не се явиха на уговореното място. Целия следващ ден Панайот и Стоян чакаха в Змеевите дупки, но никой не се присъедини към тях. Загрижени и с основание подозиращи най-лошото, вечерта двамата се изтеглиха нагоре към Сините камъни, като не пестяха от времето си и с един отсечен клон заличаваха следите, които оставяха по снега. Преспаха направо върху преспите на Бозаклиева поляна, а на разсъмване продължиха към Керемидената къшла. От Иван Качара, козар на Слав Ненчев, научиха за излавянето на всичките им другари и на още стотици невинни люде покрай тях. После обаче изпратиха Иван да им накупи едно-друго в града. Но зърнаха го турците и нали бе работник на Слав, заптисаха го; изхитриха се, че не го биха, а го упоиха до обезсвестяване с ракия и той в пиянството си издаде кои са му били гости на Керемидената къшла. И тогава започна едно преследване, за което цяла книга би се оказала недостатъчна да събере всичките патила на двамата хайдути.
Братята Топчи Ахмед и Али, сливенските бьолюкбашии, застанаха начело по на една многочислена потеря и не седмица или две, а цели месеци не слязоха от конете и многократно преобърнаха като джоб Сливенския балкан. В бурите и снеговете Панайот и Стоян удариха на запад през едва проходимите преспи — Топчи Ахмед със сеймените си им прегради пътя и като копой не изпусна няколко дни дирята им; пет или шест пъти се стреляха, а веднъж даже ги удариха точно когато си сменяха мокрите навуща, та Стоян цял час бяга с боси крака по снега. Обърнаха на изток, към Матейския балкан и Катъгово, накъдето уж имаха по-сигурни укрития, но там пък ги засече Али бьолюкбаши. Колко пъти изгазиха през сняг до пояс, божичко, колко нощи зъзнаха в мокрите си ямурлуци под студените зимни звезди, колко пъти хапката посмачкан в шепата сняг биваше храната и питието им за цели денонощия!… И колко самообладание и дързост им се налагаше да изтискват от изтощените си тела и умове, за да се спасяват!? Да беше дори само онзи случай, когато в Чамдеренския боаз насреща им излязоха до сто и петдесет души потеря от Чамдере, Касъмово, Дермендере221 и Сливен — тя беше пак потеря на Топчи Ахмед — и двамата в невъзможността да сторят друго и обзети от онази отчаяна смелост, присъща понякога на решителните натури, чисто и просто се присъединиха към потераджиите и извървяха с тях целия боаз, докато успяха да се хлъзнат отново настрана в шубраците — да беше само този случай, каза се, той пак би бил „приключението на живота“ за деветдесет и девет души от стоте. За двамата обаче то беше само една случка от толкова много други…
В това време на неспирна опасност и грижи Панайот и Стоян не оставаха безразлични към опасностите и грижите на другите. Срещнаха веднъж един прегънат от годините и кахърите старец — беше овчарят дядо Къньо от Градец, — който от дума на дума им изплака мъката си; двама янкеседжии от Исуплий222 го заплашили — или ще им наброи три хиляди гроша, или ще запалят къшлата му и него и хората му ще изколят. И се примоли: