Деня Възкресение Христово другарите празнуваха в пещерата на Даямата. За зла слука намери се отнякъде стомна вино, която помрачи празника на Панайот — Никола Аджема се напи, започна и да повръща и тази гледка дълбоко отврати Хитов. Е, последваха купища разкаяния и заричания, той самият подари на виновника скъпия ятаган на Али ефенди и уж всички пукнатини се запълниха, но Великденът така си и пропадна…
Не им провървя повече, когато пак двамата след някой и друг ден отидоха за храна в къшлата на един познат турчин. Уж хаджи Байрактар Тованджи им даде знак да приближат, но то всъщност било отнапред подготвена засада — едва Панайот приближи колибата и от нея изскочи грамаден турчин със запрегната пушка в ръка. Прицели се турчинът и дръпна спусъка, но пушката му не хвана. Не щеш ли, също и пушката на Панайот засече. И тогава двамата се хвърлиха един срещу друг с голи ръце и се уловиха за гушите — дребният на ръст хайдутин и гигантът турчин, който го превишаваше с глава и половина.
— Удри бе! — извика Панайот на другаря си, но в отговор Аджема си плю на петите и хукна презглава да бяга.
Панайот Хитов като че все пак щеше да вземе връх в борбата срещу потераджията, когато зърна, че от колибата се подават и други засадници. Тогава отскочи настрана и съпроводен от няколко напосоки пуснати куршуми, свари също да се спаси в шубраците. А по-късно Никола му се извиняваше: помислил го за уловен жив, за убит даже… А Стоян мърмореше на Панайот под носа си:
— Какво друго си очаквал, когато си захванал работа с неопитни хора!…
Със запролетяването към тях се присъединиха и други: Божил Бахов от Сливен, когото познаваха отдавна, Никола Мавродиев от Ямбол (същият, който бе сполучил да избяга от сливенската тъмница), Христо от Кавлаклий223, Стоян Арнаудов от Жеравна… А в самия край на април се намериха и със стария си войвода. Георги Трънкин бе дошъл от Влашко, като водеше със себе си още двама опитни хайдути. Единият, Желю Чернев от Ямбол, беше връстник на Георги (и с него бе учил „занаята“ при Димитър Калъчлията), но, кой знае защо, вече всички го зовяха само Дядо Желю. Другият беше българин от Македония по име Яни — по-млад и с име на буен и налитащ на кръв.
Избраха отново Георги за войвода — тъй или иначе беше най-отдавна в гората и с най-голям опит. Но когато той поиска начаса да ги поведе към Чалъкавашкия проход, защото бил дочул, че неколцина богати турци от Делиормана ще минават оттам на път за Цариград „с ей таквиз издути кемери“, възрази му не друг, а най-младият и „прощъпалникът“ в дружината — Хаджи Димитър.
— Не съм съгласен, войводо — отчетливо произнесе Хаджията. — Ти не знаеш, но тук Балканът цяла зима бе обливан в кръвта на невинни хорица. Уж хайки и потери го кръстосваха, а то върли кеседжии и обирници. Сложи сега на едната везна тях, дето разплакаха толкоз български майки и още скитосват насам-натам да разплакват и други, а на втората везна сложи кемерите на делиорманските богаташи и кажи сам — накъде ще натежи кантарът.
Георги Трънкин пламна, но, слава богу, не се стигна дотам да се обади неговият „червен бяс“. Той потърси и кръстоса поглед са момъка — невисок, русоляв, зеленоок, с хубави, дори чак претенциозни дрехи224. Мислеше да го схруска с една дума — я остра като калъч, я шибаща като камшик. Но двадесетгодишният хаджия издържа на погледа му, а в същото време съдържанието на думите му бавно-бавно достигна до съзнанието на войводата. Дочу и словата на подкрепа, които изрекоха Панайот и Стоян Папазов — нали дълги месеци се бяха чувствували като двойка беззащитни елени, преследвани от цяла глутница вълци, те също се обадиха за мъст и разплата. И той реши, че не е благоразумно да започва годината с раздори и неразбирателства, даже намери сили да махне с ръка:
— Хайде, нека този път да е вашето!…
И стана така, че вместо на изток, те поеха към запад, за където се бе чуло, че шетала поредната потеря. Край село Бинкос издебнаха потераджиите и ги удариха изневиделица. На своя страна имаха изненадата, пък и онези не падаха дип от много опитните, нито ги водеше врял и кипял в тези работи човек (всъщност бяха точно такива, за каквито говореше Хаджията — уж потеря, а то същински обирници, излезли, както е думата, „в мътна вода риба да ловят“), та още с първия удар убиха трима от тях, двама раниха, а когато Георги Трънкин с гол ятаган се вряза между тях, останалите побягнаха. Изловиха бегълците, взеха им парите, теглиха им по един бой „за урок“ и ги пуснаха.
За края на това приключение нека отново да се доверим на спомените на Панайот Хитов:
224
Външният портрет на хаджи Димитър е според спомените на П. Хитов. Точно за времето, когато той за пръв път излиза хайдутин, П. Хитов го описва така: „Добре облечен, руса коса, очи май зелени, на бой — нисък, разтъртен. Върху него — два пищова, ятаган черночирен, едно шишане с даалийски чакмак 5 пети дълго, 5 драма куршум носи. Годините му бяха около 20.“.