„Аз попрегледах парите и ги дадох на войводата да ги пази. След два деня бяхме в Средна гора, над село Черково, и там си делихме взетите пари от турците. Но аз забелязах, че от парите липсваха и викнах Георге войвода настрана и му рекох:
— Парите не са всичките!
Той ми отговори, че оставил от парите за него и за мене. Аз му отговорих, че тъй не бива и аз не ща от тез пари.
— Това не е добро, дето го правиш! Ще пропадне цялата дружина, щом има кражба, или ти сам ще бъдеш убит! — И му казах още: — Аз няма да те убивам и на другарите няма да казвам, че ще стане раздор между дружината, но те уверявам, че ти с тоз акъл няма да видиш добро!
Той ми отговори:
— Аз толкоз години ходя, пък ето — нищо не ми е!“225
5.
Никой не го признаваше открито, но всеки го усещаше — в цялата тази работа имаше нещо инатчийско. И как иначе: турчулята на Али ефенди още беснееха из Сливен, броят на пребитите и умрелите от раните си вече достигна петдесет, още толкова бяха осъдени на тъмница или чакаха да бъдат изправени на съд, а проклетите му сливналии се закахърили да правят не друго, а театро. Иди им разбери акъла! Или, ако можеш, недей мисли, че туй е чисто и просто дело „напук“, съвсем като децата.
Тъй или иначе за театрото се знаеше, даскалите и техните по-близки другари, които го подготвиха, не криеха, че се събират на „преговорки“ (тогава думата „репетиции“ още не бе влязла в речника на българите), мнозина в града — най-вече онези, които бяха виждали театър по чужбина или поне бяха чували за него — вече търсеха приятелства и застъпничества, за да попаднат между немногобройните поканени. А че щяха да бъдат немногобройни, това също се знаеше отнапред — за представлението училищният директор господин Сава Доброплодни (той беше още автор на пиесата226 и режисьор на постановката — понятия, които също липсваха в речника на българина) бе помолил пашата на казак-алая да му заеме „газиното“, но след като поразмисли, Садък паша Чайковски внимателно отказа, не му се искаше да се присъединява към тази своеобразна демонстрация на раята; все по същите съображения Доброплодни не се съгласяваше представлението да бъде изнесено в някоя по-голяма стая на полугимназията, та в края на краищата всекиму бе станало ясно, че първото сливенско театро — волю не волю — ще трябва да се смести в някоя частна къща.
Така и стана.
За самото представление изчакаха, разбира се, да отминат постите и великденските празници, но на първия неделен ден, след Възкресение — ще рече, на 10 април 1860 година — се ознаменува рождението на Сливенския театър227. За „театрото“ Константин Панчев отпусна голямата „като хамбар“ соба в бащиния си дом и на менсофата в нея, където иначе спеше цялото семейство на Панчеви, Доброплодни нагласи сцената, а участниците надонесоха от къщи нужните им „декори“ и множество лампи със зехтин или лой за осветлението. Поканени бяха, разбира се, всички български общинари, а след дълго премисляне присъединиха към тях също Садък паша, каймакамина Мехмед Салих бей и Али ефенди; за тяхно щастие кадията демонстративно отказа, пък от пашата на казак-алая не се страхуваха, а глуповатия каймакамин (той и не разбираше твърде български) изобщо не удостояваха да го имат в сметките си.
И тъй на Томина неделя привечер всички поканени се отправиха към дома на Панчеви; дори и най-въздържаните или скептичните от тях — чорбаджи Евтим Димитров например — неволно се държаха с особена тържественост, все едно че отиваха на първостепенно богослужение. На пруста нарочно определени младежи ги посрещаха, показваха им къде да си оставят кундурите и ги въвеждаха в собата, а там те сядаха с кръстосани по турски крака направо на чергите на пода. Само двама от поканените — Садък паша и Мехмед Салих бей, — имаха привилегията да разполагат със столове (бяха ги донесли за тях от дома на болния Добри Желязков), но каймакаминът, който досега не бе имал случай да седи на стол, се разположи по турски върху седалката.
Когато всичко беше готово, на сцената се появи господин Доброплодни. Висок и възслаб, дълголик, с пооредели над високото и мъдро чело коси, но с пламенен и пронизващ поглед и с внушителни, добре разресани и засукани нагоре („каврък“) мустаци, той изобщо внушаваше още от пръв поглед уважение и нещо като усещане за физическо докосване до натрупани мъдрост и знания. Но специално за днешната тържествена вечер той се бе постарал да притури и още нещичко за допълване на представителността си. Беше в черния си сюртук с кадифената яка, ушит нарочно за венчавката му с хаджи Марийка, с колосана яка на бялата, донесена от чужбина риза и с черна копринена вратовръзка; е, възелът на вратовръзката не беше от най-изрядните, но в цялата соба това бе забелязано само от Садък паша.
226
Тук наричаме Сава Доброплодни автор на комедията „Михал“, макар театроведската наука вече да е установила, че той само е превел и побългарил, съобразил с българските нрави и общественополитически условия пиесата „О Лепрентис“ на гръцкия автор М. Хурмузи (вж. Ст. Каракостов. Българският театър. Средновековие, ренесанс, просвещение. С., Наука и изкуство, 1972, стр. 223–229); този факт не се отрича и от самия Доброплодни, който е отпечатал на корицата на комедията, че тя е „преоготовленна“ (т.е. със сценична редакция) от него, а не напр. „съчинена“ или „написана“.
227
Има много документи и сведения на участници и зрители (срв. например Илюстрация Светлина, г. ХХХІ, 1921, кн. І) за това представление в Сливен, станало в 1860 г., даже в спомените си д-р Д. Минков изрично говори, че ролята на Михал е била изпълнена от Димитър Инзов („Една от главните роли в това представление — ролята на Михал Мишкоед — игра учителят Димитър Инзов, родом от Трявна“ и т.н.), но неизвестно защо Стефан Каракостов (Българският възрожденски театър на освободителната борба, С., Наука и изкуство, 1973, стр. 123) го поставя под съмнение — „то може да се приеме засега под въпрос“; Ние — обратното — сме на мнение, че въпросът тук е неуместен и че за рождение на театъра в Сливен трябва да се приеме представянето на „Михал“ през 1860 г.