— Лошо ми провървя в родния град — започна хаджи Ставри, след като се здрависа с домакините и насядаха в одаята. — За да не предизвикам съмнения, избиколих от Хаинето на юг чак докъм Ямбол, все едно че ида отдолу. Пък то още на влизане в града попаднах на Евтим чорбаджи… — Той забеляза как Бяно и синът му Найден се спогледаха многозначително и побърза да добави: — Не се безпокойте. За да го заблуди, ако е решил да ме проследи, аз най-напред слязох до този нов мост, дето сте вдигнали, а сетне се върнах и избиколих чак през Ески Намазгях, като от време на време се връщах по стъпките си, за да проверя дали върви някой по дирите ми. А тук похлопах, когато нямаше жива душа по улицата.
Бащата и синът не казаха нищо. Думите на хаджи Ставри не бяха заглъхнали още, когато, макар да не му бе дошло времето — още нямаше икиндия — Яна набързо сложи трапезата. Гостът отклони ракията и виното, но вечерята прие с удоволствие; ядеше лакомо и с настървение, като човек, който най-често кара на сухоежбина. Бяно и Найден също посягаха към гозбите, но без охота, колкото да правят дружина на хаджи Ставри.
Като се нахрани, гостът поблагодари — учтиво, но не и разточително, — после попита за разрешение и се залови да си свива цигара. Заедно с него и Бяно започна да натъпква луличката си, новата.
— Сигурно сте се досетили по какви работи съм тръгнал по градовете и селата на Балкана — започна посетителят, след като запалиха. — Ние, гдето по една или друга причина сме напуснали бащиния край, не сме преставали нито за час да мислим за него. И да не се примиряваме с робския ярем, надянат вече пет столетия на врата на горкия ни народ. — Бяно Абаджи кимна утвърдително. — И сме решили, че е дошло времето веднъж завинаги да скъсаме робската верига.
Домакинът поразмисли върху думите му и извади захапката из уста:
— Решили сте или е дошло времето? — запита. И като видя, че гостът се пообърка, обясни: — Не ме ли разбираш, хаджи? Да си решил нещо е едно, а то да е узряло — съвсем друго.
— За вас, господин Силдаров, комай тези две неща се разминават?
Бяно усети нотката на раздразнение в гласа му, та се опита да отговори по-иносказателно:
— Преди тридесет и пет години, тогава още младежи, ние, неколцина приятели, също бяхме решили, че е дошло времето. Сетне се оказа…
— Знам, знам — прекъсна го хаджи Ставри и очите му, сгушени някъде дълбоко под гъстите вежди, просветнаха. — Братството, нали?
— Откъде знаеш, хаджи?
— От един ваш приятел, господин Силдаров. Паскал, Паскал хаджи Кутьов. Той беше един от първооснователите, нали? С него аз съм близък… въпреки разликата в годините. Със сина му Никола — още повече. Защото и аз се установих в Браила, където са и те.
— И какво мисли Паскал? Дошло ли е времето?
Хаджи Ставри отново се пообърка.
— Той от тридесет години е далеч от родния Сливен, няма твърда и ясна преценка. И ме посъветва да се обърна за акъл към вас, господин Силдаров. А чрез вас — и към неколцина от по-младите, които вие ще ми препоръчате. Не се засягайте от това предложение. Знам, че сте по-улегнал и по-мъдър от другите. Но ако се стигне дотам да застанем куршум срещу куршум и гърди срещу гърди с поробителите, те по-младите, ще бъдат възкресителите на войската и славата българска.
— Също и това ли каза Паскал? — учуди се Бяно Абаджи.
— А, не — за пръв път се засмя, гостът. — Паскал хаджи Кутьов поръча ние само да развеем байрака на Агликина поляна, а той щял да дойде от Браила да застане под него. С пушка, изработена от собствените му ръце.
— Е, това вече подобава на Паскал — усмихна се на свой ред и стопанинът. — И ако се видиш пак с него, кажи му, хаджи, че стигне ли се да дойде с пушка в ръка на Агликина поляна, онзи, който ще го посрещне там, ще бъде неговият побратим Бяно Абаджи. — Той се обърна към Найден: — Разбра ли? Негова милост има желание да се срещне и разговори с по-будни и по-родолюбиви наши сливналии. Кои да му препоръчаме?
— Срам ме е да го призная, тате, но като че ти по̀ можеш от мене да ги избереш… — Ако изключим началното поздравяване, Найден май за пръв път проговаряше. — Кого и за кога да известя?
— Аз бих рекъл — Гидиков, Панайот Минков и Анастас хаджи Добрев. А може би и Иван Добровски… макар той далеч да не спада към младите.
228
Следователно хаджи Ставри е роден в 1820 г. Следва да предупредим читателя, че историческата ни наука е крайно бедна на сведения относно биографията на този „сърдечен патриот и мъжага човек“, по името на когото само две години по-късно ще бъде назовано едно въстание („Хаджи Ставревата буна“ от 1862 г.). Беглите животописни данни за него в книгата са предимно по д-р Табаков (История на…, т. ІІ), който ги е събрал от живи тогава съвременници на х. Ставри. И едно доуточняване. При това свое първо посещение в Сливен х. Ставри е бил придружаван от друг сливенски патриот, емигрант в Одеса — Иван Карапанчов (бъдещият д-р Иван Панов). За да не утежняваме изложението в романа, оставихме х. Ставри да прави тази обиколка сам, без придружител.