— Споменахте, че молбите ви са две? — напомни той, когато „разрешиха“ проблемите на фабриката.
— Ах, да. — Миралаят твърде сполучливо изигра миг на припомняне. — Ние сме на едно мнение, че „хаврикаджиите“ ще работят добре, ако са и платени добре. Аз искам да отида и по-нататък, челеби. Да дам на хората вяра, че няма да бъдат с празни ръце, когато от годините или от болест не могат повече да допринасят за успеха на фабриката. Това на Запад го наричат „пенсия“, а у нас, доколкото изобщо още го има, „емеклилик“.
— Похвален замисъл — вметна на това място Добри Желязков.
— И по справедливост искам да започна това дело с вас, най-заслужилия от заслужилите. Няма да е голяма сума, но аз ви моля да не я посрещате с обида. — Опитният потурнак майсторски измести нещата: той не молеше Фабрикаджията да приеме емеклилика, а само да не се обиди от размера. — Сто и петдесет гроша месечно, ами че това навярно е двадесета част от някогашната ви плата…
— Не, не, само шестнадесета — пресметна бързо наум българинът.
— Да, шестнадесета. Просто засега такива са възможностите, челеби. Ама защо да говоря — вие сам знаете как е било винаги тънко перото за злополуки и прочие…
Добри Желязков го изгледа — вторачено, изпитателно, продължително, сякаш искаше да проникне до най-скритите гънки на душата му.
— Истината ли ми казвате, Хюсеин бей? Действително ли аз ще бъда само началото на едно нововъведение или… или туй е майсторски замаскирана милостиня, спусната в паничката на просяка?
— Какво говорите?! — храбро излъга потурченият арменец. — Може ли с вас да се говори по друг начин освен с истината на уста?
— Ако е така, ще приема — след кратък размисъл каза Добри Желязков. — Но и аз ще поставя едно условие, бей: наистина да идвате при мене всеки път, когато усетите каквото и да било затруднение. — Хюсеин бей щеше да го залее с нов поток от думи, но болният го спря с вдигане на ръка. — Просто искам да знаете, че да споделям тревогите на фабриката за мен ще бъде като кръв за жилите и въздух за дробовете.
Те поговориха още малко и Хюсеин бей си тръгна.
С него си отиде и последният щастлив ден в живота на човека, когото хората зовяха и щяха да запомнят като Фабрикаджията.
10.
Вестта за унията премина над града не като бурния сливенския вятър, а като суховей — тя не поваляше, нито рушеше, но от нея хората повяхваха и клюмваха. Как се разгласи новината, че цариградските българи се явили в Пера при католическия архиепископ Брунони и го помолили българското християнство да премине под върховенството на папата238 — това никой не можа да си обясни; тя сякаш се пренесе с шумоленето на листата и с клокоченето на вадите, които преминаваха от двор в двор. Нямаше нито един-единствен човек в Сливен, който да се зарадва от вестта: гъркоманите се уплашиха, че с преминаването в лоното на католицизма „българогласните елини“ (така мечтаеха те да утвърдят българското племе) завинаги ще се изплъзнат от крилото на духовното водителство на патриарха, а предните на православието страдаха, че с един замах ще загубят онази вяра, която е крепила народа от свети княз Бориса до днес.
Колкото и да е странно, след като съобщението обиколи посърналия град, метохът при църквата „Свети Димитър“ остана празен — никой от общинарите-чорбаджии не се весна нататък, а уж божем именно те трябваше, бяха длъжни да преценят положението и да поведат народа за или против унията. Вместо това не след дълго читалищната библиотека в класното училище се изпълни с развълнувани хора, млади и възрастни. Първи дойдоха Панайот Минков и Боян Силдаров; изглеждаха така, сякаш току-що бяха видели земята да се отваря пред тях и да поглъща жените и децата им. Веднага след тях дотича по риза и чехли Иван Добровски. Както беше с разрошена посивяла брада и с очила, килнати накриво върху носа, той напълно приличаше на Топал Зафир Джинджия, дядо си. Едва се поздравиха и дойдоха още четирима: Стефан Гидиков, по-бледен и по-мършав от всякога, Анастас хаджи Добрев с войнствено святкащи очи, поп Димитър Черното с израз на пълна обърканост върху лицето и с тях младият учител Христо Самсаров. Гледаха се едни други до някое време, слисани и объркани, сякаш внезапно бяха загубили дар слово. После разговорът се отприщи отведнъж:
Поп Димитър: Братя, ще се намери ли някой да ми каже повече от слуховете? Вярно ли е, братя, че…?
Анастас хаджи Добрев: Хаиде, бате Панайоте. Не се оглеждай като ичеренец за слънце, а развързвай торбата. Като че нито един от нас няма да знае повече от тебе.
238
В интерес на романа тук е допуснато малко отклонение от историческите факти, като актът на унията е „изтеглен“ около половин година по-рано. Всъщност явяването при архиепископ Павел Брунони и поднасянето му на просба до папата — което се приема като формалния акт на унията — е станало в самия край на годината, на 18 декември 1860 г.