Малко по-късно, когато спряха да изпият по един топъл салеп („пари гърло, вади кашлица“, както го хвалеше салепчията албанец), Никола Боров изпъшка майтапчийски:
— Май твоето се сбъдна. От този калабалък и от крясъците главата ми пак е като шиник, ама такъв шиник дето напира отвътре да се пръсне… — Ако слушаш мене, можем и да се прибираме.
Но Анастас не го слушаше. Великан, какъвто беше, той гледаше някъде над тълпата и личеше, че е пробудено любопитството му.
— Ако тук е калабалък, там е направо калдъръм от глави — каза. — Що ли може да е? По моему даже да раздават бадева, за здравето на падишаха, баклава и шурупи, пак нямаше да се събере толкова народ. — Той зърна един момък, който бързаше нататък, и го повика. — Гунчо! Я почакай малко!
Беше онзи Илия, синът на „хаврикаджията“ Господин Токтанджиев, когото читателят може би помни като пъргаво и живо момче с лисичи щръкнали ушички, когото сливенци познаваха под прякора Гунчо. Сега острите уши пак „красяха“ главата му, но иначе бе хубавеляк младеж на двайсетина години, главен калфа в кундураджийницата на майстор хаджи Пеню. А допреди два месеца той беше и измежду най-ревностните луди глави на Сливен, които се събираха на „Краставо поле“ или нагоре по боазите да се учат „на талим“ от същия този учител Анастас хаджи Добрев, с когото пък по Нова година заедно бяха хранили дървениците в зандана.
Младежът се обърна. Засмя се широко и не само спря, но дръпна до себе си и своя спътник.
— Заповядай, господин учителю — каза. — И се запознай с този настоящ хайдутин, моя по-малък брат Стефан. Деветнайсетгодишен е само, пък вече е напълно готов за лявото хоро…240
— Добре, добре — съгласи се набързо Анастас хаджи Добрев, като се ръкува с двамата. — Исках да те попитам какво става там — той показа с очи, — че се е струпал такъв народ?
— Мигар не знаеш, господин учителю? — смая се Гунчо и ушите му още повече щръкнаха. — Там са борбите. Откак има панаир в Сливен, таквиз борби не са ставали и толкова силни пехливани не са се събирали. Зер и награда като тазигодишната не е давана — една крава с телето!
— Виж ти, виж ти!… — цъкна с език Бората. — Какво ще кажеш, да отидем да хвърлим по едно око и ние, а?
— Щом си рекъл… — съгласи се без особен ентусиазъм Анастас.
Малко по-късно те бяха сред навалицата около алая. Гунчо и брат му се погрижиха да поразблъскат множеството, та двамата учители успяха да излязат по-напред. И заедно с другите се увлякоха от гледката и вълненията на състезанието.
Панаирът в Сливен датираше от незапомнени времена, а знаеше се, че пехливанските борби, които неизменно го съпровождаха, са толкова стари, колкото и той. Но Гунчо комай не беше преувеличил — ако изключим доста несигурната легенда, че някогашният аянин Тахир ага по случай раждането на първия си син определил за победителя чифт охранени волове (те били спечелени, говореше се в същото предание, от фурнаджията Злати, бъдещия войвода Злати Кокарчоолу, който подир борбите уж ги вдигнал един по един на раменете си и ги отнесъл в обора си), тази година наградата беше най-лична. Дарена беше тя не от друг, а от Мехмед Салих бей… и колкото и да е странно, каймакаминът щеше един ден да се помни главно покрай нея, а не за почти петнадесетгодишното си управление над богатия Сливен.
Мехмед Салих не минаваше за стиснат човек, макар че и щедростта трудно можеше да се постави между неговите добродетели. И ако този път се разтевекели по необичаен начин, причините бяха две. Едната, официалната, която беше шумно разтръбена, гласеше, че като голям любител на борбите и дори участник в по-млади години в не една, където бе сплитал ръце с най-прочутите пехливани на своето време, каймакаминът бе пожелал с наградата да повдигне още по-нависоко името на това ежегодно състезание, като поблазни за участие най-силните и най-опитните борци, „башовете“ от този край на царщината. Другата причина, на която беше съдено да остане заключена между стените на конака, преследваше доста по-хитри цели. На един разговор, в който участвуваха също Садък паша, Али ефенди и още неколцина по-видни турски големци от града, бе преценено, че напоследък градът им бе придобил незавидната слава на размирен и бунтарски — прекалено много шум се вдигна например около бастисването на Али ефенди преди шест месеца, сетне разкриването на подготовката за буна, стрелбите и утрепаните заптиета посред Сливен, — та трябваше с някаква голяма и пищна забава („хляб и зрелища“, бе казал на това място Садък паша, като се позоваваше на прадревния опит на римляните) да се поразсеят и мрачните мисли на хората, и лошото име на града. И докато един друг се питаха какво могат да предложат на сливналии, в разговора се намеси Халис бей, непрокопсаният братовчед на кадията — именно той измъкна от вмирисания си на шевка, папазка и кираца мозък идеята да се направят невиждани борби по панаира, които да затъмнят поразиите на разните панайотхитовци, хаджи ставревци и найденсилдаровци. Възприеха това внушение и великодушно възложиха на каймакамина подробностите по осъществяването му.
240
На жаргон от епохата „лявото“ или „кривото хоро“ се е наричало участието в хайдушките дружини.