Истината изисква обаче да се каже, че ако в началото Мехмед Салих бей не изпита бог знае каква радост от възложеното му задължение, после никак не съжаляваше. Защото станаха едни борби — за чудо и приказ! Навярно само вездесъщият аллах можеше да обясни как аджеба се разпространи мълвата за кравата и телето, но на Петровден, по обичай начален ден на борбите, в Сливен се бяха събрали най-прочутите пехливани от Бургас и Мидия на изток до Карлово и Филибе на запад и от билото на Балкана на север до Одрин и Лозенград на юг. Освен познатите в каазата Рюстем Балабан от Чокоба, наричан още Рюстем Карайълан241 заради пословичната му гъвкавост, и Тако Пехливанина — планина човек, та го сравняваха с връх Българка, тук беше например Метин Османоглу от Чирпанско, който всъщност преживяваше само от пехливанлъка и както се говореше, хич не живеел в оскъдица. Дошли бяха още прочутият чалъмлия Джевдет от Одрин, Кайя шериф от Айтоско, чието име само издаваше каква снага беше неговата242, родопчанинът Билгин Юнуз, за когото се говореше, че без особено усилие връзва на възел цевта на мечкарско шишане от самоковско желязо, Таньо Буюкли от Ески Заара, дето имал повече победи в борби, отколкото косми на главата, и Коджа Севинч от Странджа, който веднъж заради един обикновен бас изтръгнал трийсетгодишен дъб с корените и го пренесъл на двеста крачки разстояние, а за по-малко известните изобщо да не говорим.
Първите два дни отидоха, за да се очисти алаят от слабаците и неопитните, които бяха помислили, че награда като Мехмед-Салиховата може да се спечели тъй, само с един гол бабаитлък; единствената изненада беше загубата на Таньо от Ески Заара, който се полъга от хърбавия вид на едно момче от село Кюприя243 на морето по име Ниязи, тръгна да се гевези и докато да се усети, налепи сламата от алая по плещите си. След това дойде обаче ред на истинските борби и истинските борци, в схватките на които пращяха кости и мускули. Там, когато сила и ловкост се изправяха срещу сила и ловкост, място за майтапи вече нямаше. Например одринлията Джевдет успя да хване в чейрек Рюстем Балабан и го накара да се предаде чрез обичайното плясване с ръка по земята; сетне се разбра, че с майсторската си хватка бе обърнал ставата му наопаки. А Кайя Шериф се бори цял следобед със странджанската грамада Коджа Севинч, вечерта прекратиха борбата им поради стъмняването, на следния ден продължиха и чак на другата сутрин едно случайно подхлъзване (някои говореха за умишлено лисване на шарлаган под краката му) на Севинч даде победата на „Скалата“ Шериф.
… И днес, в последния ден на паметните борби, бяха останали двамата най-силни, най-опитни или… най-късметлии, единствените, чиито плещи не бяха опитали твърдостта на алая: Метин Османоглу и Тако Иванов пехливан от Терзобас. Те облякоха каспетите и се намазаха с шарлаган още на заранта, с всичките му плясканици по бедрата и вратовете и другите общоприети салтанати и захванаха да се борят в средата на сутринта и тъй като до обед не можаха да се надвият, Мехмед Салих бей — до него, под навес от тъкано платно, в този ден седеше, нарочно поканен, също Садък паша — прекрати за два сахатя време борбата и след пладне пак той я поднови. А междувременно басовете и обзалаганията стигнаха, кажи-речи, до Карандила и рядко се намираше някой да „върже“ две към едно — така изравнени изглеждаха силите и сръчността на двамата.
— Афедерсън, ти за кого си, каймакам ефенди? — попита по едно време Садък паша, който не разбираше много-много от борба, но също се бе увлякъл от вида на физическото могъщество и от хитрите хватки.
— Сам не мога да кажа — почеса се по гънките на охранения врат Мехмед Салих. — Тако е наше момче, ей къде е на две крачки Терзобас, ама пък е гяурин. И обратното, паша ефенди. Метин е правоверен, но кой му е виждал очите в неговия Чирпан. На кръст съм като бога на християните преди деветнайсет века.