— Кой, кой се обади? — потърси с очи телалинът, леко объркан от неочаквания обрат на нещата. — Кой ще премери сили с Тако Пехливан?
— Аз! — обяви повторно същият глас.
Едновременно с тази кратка дума навалицата се разкъса и напред прекрачи едър, висок и плещест мъж, някъде около двадесет и пет годишен. Всичко в него изглеждаше противоречиво, несхождащо се едно с друго. Например носеше фес с тежък пискюл към лявото ухо, а беше облечен в алафранга дрехи — панталон и сюртук от тъмен плат, сива жилетка, бяла риза и червена вратовръзка, завързана на джувка. Беше красавец с умно лице, мъдри и спокойни очи и подстригани по западен тертип мустаци, а якият му врат (ако изобщо имаше врат — така бяха натрупани мускулите, върху плещите му) и юнашката снага подобаваха повече на пехливанин по сборищата или на върл хайдутин от Балкана.
— Даскал Анастас! — с уважение произнесоха някои гласове.
— Анастас хаджи Добрев! — изредиха всичките му имена други.
А в това време българинът отиде до навеса, поклони се сдържано и повтори ясно:
— Да, аз, Анастас хаджи Добрев, ще се боря с Тако, ефендилер. И нека от сега да бъде ясно на всички — той метна поглед през рамо, — и на Тако също, че излизам на алая за една чест и да изпитам дали напусто съм бозал млякото на майка си, не от лакомия за наградата. Тя, наградата, нека да си е за Тако Иванов, той напълно я е заслужил…
— А, това не може — рече кайамакаминът. — Който вземе крайната победа, той ще вземе и кравата с телето. — После, сякаш стъписан, че по този начин вече е дал благословията си за участието на учителя, подхвърли несмело: — Ама ти, чоджум, нямаш даже и каспети…
— Нищо, каймакам ефенди — самоуверено се усмихна хаджи Добрев, — ще се боря по панталони и за да не ги изцапам, даже и с шарлаган няма да се мажа.
След тези горди — или може би самонадеяни? — думи Анастас хаджи Добрев отиде към северната страна на алая (там бяха насядали предимно българи) и сръчно се разсъблече до кръста. Като нагласи добре монокъла на окото си, от своето място под сенника Садък паша го наблюдаваше с интерес. И когато го видя разголен, не можа да сподави един звук на възхищение — българинът имаше такава мускулатура, че в себе си пашата го нарече „същински древен гладиатор“. Той се поприведе към каймакамина и попита:
— Този не е истински пехливаннн, нали, бей?
— Познахте, паша ефенди. Чувал съм да се е борил, ама то е било случайно, само ей така…
— Не го разбирам това „ей така“ — призна пашата, без да сваля поглед от човека, който се подготвяше за борбата. — Какъв е по занаят?
— Анастас хаджи Добрев ли? Учител в българското школо.
— Учител!?! — почти извика началникът на казак-алая. — Аллах, аллах, щом учителите им са такива, какви ли ще да са ония в Балкана?
Мехмед Салих бей приготви уста да му отговори нещо, но се прекъсна — вляво, където стърчеше бръснатата глава на Тако Пехливана, ставаше някаква бъркотия, чието значение той не разбираше. Не мина много и от тълпичката там се отдели телалинът и заситни към първенците под сенника.
— Нечувано нещо, каймакам ефенди — рече той, като разпери безпомощно ръце. — Тако отказва да се бори с даскала.
— Ай! — хлъцна Мекмед Салих бей. — Туй пък не можех да помисля…
— Увещавахме, заплашвахме го, на молба ударихме — не ще и не ще. Страх го е, че не се помни. И не крие, че го е страх.
— Я го извикай тука!
Извикаха го. Тако Пехливанина приближи тромаво и като отбягваше да среща погледите на големците, запрехвърля огромната си снага от крак върху крак.
— Афедерсън, ама не ме принуждавай, каймакам ефенди — каза той в отговор на въпросите, които плиснаха отгоре му. — Доведи ми когото искаш от царщината, диви планинци от албанските чукари или черни арапи от юг, ще ги срещна на алая и с божията помощ ще ги надвия. Само с даскал Анастас не се наемам да изпитам силите си244. На мен ми стига кочът, който си определил за втория в борбите.
— Сега я втасахме! — изпъшка Мехмед Салих. — Ще станем за резил в най-големите борби, дето Сливен е правил до днеска…
— Че защо? — успокои го Халис бей, който досега бе стоял малко по-назад под сенника и, табиетлия човек, теглеше ароматен пушек от наргилето си. — Туй е състезание, а не ангария, каймакам ефенди. Който иска, се хваща, които не иска — здрав.
— Да, ама сега ще стане тъй, че небивалата награда да получи човек, дето изобщо не е докосвал противник на алая.
244
Може читателят да се е усъмнил, но е исторически факт: „Обладавал е (б.а. — Ан. х. Добрев) извънредна физическа сила. Най-знаменитият на времето си борец Тако Ив. Пехливанина — прочут със силата и ловкостта си в целия Одрински вилает — с гордост заявявал, че в цялото царство само с едного не се наема да се бори — а именно с Анастас х. Добрев.“ (Табаков, История на… т. ІІ, стр. 245).