— И какво от това? — безгрижно попита в отговор Халис бей. — Повикай ще се намери ли противник за него и ако всички подвият опашки като Тако, нека даскалът да си води кравата вкъщи.
Така и направиха. Телалинът пак призова противник, този път за Анастас хаджи Добрев и — берекет версин!245 — още на първото повикване се намери човек да спаси името на борбите: беше онзи великан от Странджа Коджа Севинч, който все мърмореше, че по нечестен начин е бил надвит от айтозлията Шериф. Докато Севинч се приготвяше, някои подхвърлиха тази последна борба да се отложи за утре — на̀, слънцето съвсем клони към икиндия. Каймакаминът обаче не се съгласи: докато се вижда, да се борят, пък за нататък ще мисли сетне. Само подкани странджанската канара да побърза с подготовката си.
Още като излязоха двамата борци и приближиха да се поклонят, се видя първата разлика между тях — докато Коджа Севинч представляваше някаква безформена грамада от безразборно натрупани буци, българинът беше с широки плещи, издута корава гръд и стеснен в кръста, а мускулите под кожата му бяха дълги, гъвкави и при движение напомняха игра на змии в торба. После каймакаминът даде знак да почне борбата и тогава всички — дори такъв несведущ зрител като Садък паша — разбраха защо Тако Пехливанина тъй позорно бе отказал да сплете мишци с учителя: многократно по-силен по ум, Анастас хаджи Добрев предусещаше всяко намерение на противника и когато странджанският исполин се хвърляше да приложи някой от любимите си чалъми — я сарма да опита, я вълчи капан да сключи около даскала, — дланите му все плясваха в празното, понеже само едно мигновение по-рано българинът бе вече прибрал педя настрана крака, рамото или врата си. И всичко това даскалът правеше някак си без усилие, с усмивка, като на шега.
Коджа Севинч не бе случаен борец, на много алаи бе излизал той и много опит бе натрупал, та, речи го, знаеше всичко за борбата. Онова обаче, което ставаше сега, отначало го смая, а после, като чу хихикането на зрителите, направо го вбеси. И той реши начаса да се разправи с този чудноват противник, който сам не прилагаше никакви хватки, а знаеше само да избягва неговите. Имаше си за такива случаи Коджа Севинч един таен и не съвсем почтен чалъм, който никога не му беше изневерявал: рипваше като да стисне врата на съперника, но после в един миг се навеждаше и го халосваше с глава в корема — оттам нататък всичко беше само подробности. Към този свой изпитан похват реши да прибегне сега Севинч. И го изпълни тъй съвършено, както никога досега през живота си. Но както никога през живота му се случи нещо съвсем неочаквано — когато се хвърли напред, коремът на даскала вече не беше там, та странджанският пехливанин залитна напред, направи крачка или две, не можа да се задържи и се залепи като жаба с разперени крака и ръце на земята. Миг след това се случи още по-невероятното. Две жилести ръце, не много дебели, но сякаш направени от желязо, го подхванаха през врата и откъм чатала, слисаните очи на пехливанина видяха сламата на алая да се отдалечава от него, после железните ръце го извъртяха, та той огледа облаците и Сините камъни, а след още един миг бе стоварен с такава сила на земята, че всичките му кокали изпращяха. И докато да премисли всичко това, Коджа Севинч вече лежеше с притиснати плешки, а ушите му екнаха от невъобразимия вик на тълпата.
„Небето сякаш се сгромоляса отгоре ни“ — щеше да разправя по-късно Садък паша за този рев на полуделия от възбуда народ.
Един час след тези паметни събития двамата приятели пак крачеха един до друг през улиците на Сливен, но сега не бяха сами — Бората водеше за юлара кравата и теленцето й, а зад тях цвърчаха и жужаха рояк малчугани, които напираха да видят отблизо героя на днешния ден.
— Сам се прескимбичих246 — мърмореше, прикривайки несръчно вътрешното си доволство, Анастас хаджи Добрев. — От този блажен като анадолски пилаф панталон вече дори и бостан-коркусу247 не става…
— Да — изкиска се в отговор Никола Боров, — ама виж само какво водя подире си! От утре те виждам като пръв суватчия на Сливен.
— Ма̀ни, ма̀ни — въздъхна великанът, — туй пък ми е вторият кахър. Ами че ние у дома дори обор нямаме… Да ги вземеш ти, а? Харизвам ти ги от сърце.
— А, защо? — присмя се другият. — На мен те не ми приличат, аз не съм се борил по панаирите.
В този момент Анастас Хаджи Добрев пак зърна Гунчо и брат му Стефан и от вида им го озари внезапна мисъл. Извика двамата братя, а разгони другите малчугани, които се тълпяха наоколо.
246
Прескимбичвам — диалектна дума от Сливенско, означава препъвам, премятам, повалям, събарям някого с подлагане на крак.