Выбрать главу

— И какво от това? — безгрижно попита в отговор Халис бей. — Повикай ще се намери ли противник за него и ако всички подвият опашки като Тако, нека даскалът да си води кравата вкъщи.

Така и направиха. Телалинът пак призова противник, този път за Анастас хаджи Добрев и — берекет версин!245 — още на първото повикване се намери човек да спаси името на борбите: беше онзи великан от Странджа Коджа Севинч, който все мърмореше, че по нечестен начин е бил надвит от айтозлията Шериф. Докато Севинч се приготвяше, някои подхвърлиха тази последна борба да се отложи за утре — на̀, слънцето съвсем клони към икиндия. Каймакаминът обаче не се съгласи: докато се вижда, да се борят, пък за нататък ще мисли сетне. Само подкани странджанската канара да побърза с подготовката си.

Още като излязоха двамата борци и приближиха да се поклонят, се видя първата разлика между тях — докато Коджа Севинч представляваше някаква безформена грамада от безразборно натрупани буци, българинът беше с широки плещи, издута корава гръд и стеснен в кръста, а мускулите под кожата му бяха дълги, гъвкави и при движение напомняха игра на змии в торба. После каймакаминът даде знак да почне борбата и тогава всички — дори такъв несведущ зрител като Садък паша — разбраха защо Тако Пехливанина тъй позорно бе отказал да сплете мишци с учителя: многократно по-силен по ум, Анастас хаджи Добрев предусещаше всяко намерение на противника и когато странджанският исполин се хвърляше да приложи някой от любимите си чалъми — я сарма да опита, я вълчи капан да сключи около даскала, — дланите му все плясваха в празното, понеже само едно мигновение по-рано българинът бе вече прибрал педя настрана крака, рамото или врата си. И всичко това даскалът правеше някак си без усилие, с усмивка, като на шега.

Коджа Севинч не бе случаен борец, на много алаи бе излизал той и много опит бе натрупал, та, речи го, знаеше всичко за борбата. Онова обаче, което ставаше сега, отначало го смая, а после, като чу хихикането на зрителите, направо го вбеси. И той реши начаса да се разправи с този чудноват противник, който сам не прилагаше никакви хватки, а знаеше само да избягва неговите. Имаше си за такива случаи Коджа Севинч един таен и не съвсем почтен чалъм, който никога не му беше изневерявал: рипваше като да стисне врата на съперника, но после в един миг се навеждаше и го халосваше с глава в корема — оттам нататък всичко беше само подробности. Към този свой изпитан похват реши да прибегне сега Севинч. И го изпълни тъй съвършено, както никога досега през живота си. Но както никога през живота му се случи нещо съвсем неочаквано — когато се хвърли напред, коремът на даскала вече не беше там, та странджанският пехливанин залитна напред, направи крачка или две, не можа да се задържи и се залепи като жаба с разперени крака и ръце на земята. Миг след това се случи още по-невероятното. Две жилести ръце, не много дебели, но сякаш направени от желязо, го подхванаха през врата и откъм чатала, слисаните очи на пехливанина видяха сламата на алая да се отдалечава от него, после железните ръце го извъртяха, та той огледа облаците и Сините камъни, а след още един миг бе стоварен с такава сила на земята, че всичките му кокали изпращяха. И докато да премисли всичко това, Коджа Севинч вече лежеше с притиснати плешки, а ушите му екнаха от невъобразимия вик на тълпата.

„Небето сякаш се сгромоляса отгоре ни“ — щеше да разправя по-късно Садък паша за този рев на полуделия от възбуда народ.

* * *

Един час след тези паметни събития двамата приятели пак крачеха един до друг през улиците на Сливен, но сега не бяха сами — Бората водеше за юлара кравата и теленцето й, а зад тях цвърчаха и жужаха рояк малчугани, които напираха да видят отблизо героя на днешния ден.

— Сам се прескимбичих246 — мърмореше, прикривайки несръчно вътрешното си доволство, Анастас хаджи Добрев. — От този блажен като анадолски пилаф панталон вече дори и бостан-коркусу247 не става…

— Да — изкиска се в отговор Никола Боров, — ама виж само какво водя подире си! От утре те виждам като пръв суватчия на Сливен.

— Ма̀ни, ма̀ни — въздъхна великанът, — туй пък ми е вторият кахър. Ами че ние у дома дори обор нямаме… Да ги вземеш ти, а? Харизвам ти ги от сърце.

— А, защо? — присмя се другият. — На мен те не ми приличат, аз не съм се борил по панаирите.

В този момент Анастас Хаджи Добрев пак зърна Гунчо и брат му Стефан и от вида им го озари внезапна мисъл. Извика двамата братя, а разгони другите малчугани, които се тълпяха наоколо.

вернуться

245

Слава богу! (тур.).

вернуться

246

Прескимбичвам — диалектна дума от Сливенско, означава препъвам, премятам, повалям, събарям някого с подлагане на крак.

вернуться

247

Бостанско плашило (тур.).