— Я чуй — каза на Гунчо, — прайваш ли ми една услуга?
— Иска ли питане, господин учителю? За вас съм готов на кайма да ме накълцат… особено след онова, което се случи одеве…
— Ти по-добре за одеве не му напомняй — подметна през смях Бората.
— Кажи ми откровено — продължи Анастас. — Имаш ли хабер кои са сега горе на лявото хоро?
— Само дружината на Георги Трънкин, господин учителю — отговори, след като се огледа подозрително, момъкът.
— А можеш ли стигна до нея?
— Уха! — отговори самонадеяно Гунчо. — Един ден ми трябва, за да се поослушам, и един ден, за да ги намеря.
— Слушай тогаз. Мини довечера по тъмно към нас и прибери тези две добичета. А като намериш връзка с дружината, тръгвай нагоре в Стара планина. Нека си направят едно славно пиршество, а останалото месо да опушат за черен ден.
— Дадено, господин учителю! — щръкнаха весело ушите на Гунчо. — Обещавам ти до неделя този юлар лично на Георги Трънкин войвода да връча. С едно мъжко „чок селяем“ от тебе!
— Не от мене, не от мене — прихна в смях и Анастас хаджи Добрев. — Речи на войводата, че сам каймакаминът Мехмед Салих му ги провожда.
… Те не знаеха, че Георги Трънкин никога нямаше да види този армаган…
12.
Никога няма да заборавя тоя нещастен за нас ден!
Дотегнало им беше да се крият — ходиха чак до Шуменско и Търновско, ходиха до Филибелийско, навсякъде потери, навсякъде засади, навсякъде врагове: за два месеца промениха десет места и на десетте места бяха принудени да се спасят с битка. И накрая им омръзна. В Узана248 се удариха с потерята, пусната по дирите им, убиха двама, раниха още неколцина и я прогониха. Същото „било писано“ да стане и в тоя „нещастен за нас ден“, само че…
Когато се изтеглиха от Узана, Георги Трънкин настоя да завардят пътя от Сливен през Стара река и Беброво за Елена и Търново. Панайот Хитов — нещо необичайно за него — се противеше; той сам си го обясняваше с внезапно налегнал го мързел, но после много пъти щеше да се пита дали това не е било тайно предчувствие. Другарите му и най-вече Аджема и Хаджи Димитър настояха, недоволствуваха: „Хайде да идем там, дето иска войводата!“ И отидоха. Не залегнаха на пусия около Демир капия, защото за там се знаеше, че честичко върлуват хайдути и можеше да бъдат изненадани от хитро скроен капан, а малко по̀ на юг от билото, на онова място вляво от Бабина локва, което балканджиите познаваха като Кална усоя.
Разположиха се те до едно бистро кайначе на около двеста крачки от Кална усоя навътре в гората, за което с основание вярваха, че се знае само от хора, врели и кипели по тези места, но за всеки случай не пропуснаха да поставят стражи надолу към Сливен и на другата страна, към Демир капия. И тук изкараха два чудесни дни на такава почивка, каквато, кажи-речи, от Гергьовден не бяха виждали: наблизо имаше каракачани, от които купуваха в изобилие хляб и месо, чистата като сълза вода до тях — какво повече е нужно на хайдутина?
Всички се поотпуснаха, позабравените усмивки се върнаха на лицата им, даже Яни банскалията начесто затананикваше песнички на своето особено наречие. Но като че ли почивката най се отрази на войводата: „Нашият войвода Георги се развесели, току пей и тъй се разхубавил — да ти е драго да го гледаш!“, ще си спомня по-късно Панайот Хитов и ще вижда в това развеселяване особен знак, знамение; ако се бяха случили натам майка му или вуйчо му Бяно, положително щяха да кажат, че Георги повече от всеки друг път бе придобил сега приветливите черти и мъжката хубост на своя погинал баща Пею.
На третия ден към пладне Дядо Желю (нека припомним, че така наричаха опитния хайдутин Желю Чернев от Ямбол) дойде от поста при Заградената горичка и съобщи: явил се знак от техния верен ятак, козаря Танас Фетвата. Войводата и Панайот оставиха дружината и се изнесоха към стражницата. А там, почти в окрайнината на Заградената горичка, още от времето на Димитър Калъчлията хайдутите се бяха погрижили да повалят едно дебелостволо дърво, та зад него стражите им можеха да се разполагат „като бейове“ и да оглеждат цялата шир надолу към Даулите, без самите те да бъдат забелязани. Именно при това дърво отидоха двамата и там завариха Хаджията (тъй за кратко казваха на Хаджи Димитър), втория от стражите. Застанаха до него и надникнаха през дървото. На юг, някъде от подножието Даулите, се виеше към небето струйка особен чер пушек. Дядо Желю беше прав: това беше уговореният с Танас Фетвата знак, но дали се отнасяше за богат керван, запътил се през Стара планина, или за тежка потеря — това още не можеше да се каже. Изчакаха. И скоро-скоро разбраха работата — на около хиляда и петстотин крачки от тях, на южния край на просторната наклонена равнина на Конския егрек се появиха четиридесетина души, имаше само един на кон, другите все пеша, всички до един с пушки на рамо.