„Господи! Ако се вярва на кондиките, днес е рожденият ми ден. Само преди десет години — все едно че беше вчера! — празнувахме и се веселяхме, вдигахме наздравици за бъдещето. А сега аз съм пред отрязаната глава на племенника си…“
Тръгна си. Никога не беше знаел, че се иска толкова много усилие, за да отлепва крак подир крак от земята…
Какво трябваше да предприеме нататък? Всъщност имаха много малко за правене — да сторят опело и да погребат главата. Не, не, Бяно не бива да отиде да измоли главата, Али ефенди не само ще използува случая да го вземе на присмех, но може и да откаже християнско погребение на султановия душманин и за кощунство дори да заповяда да я захвърлят на някое бунище или в нужник, той е способен на такава долна гавра. Най-добре е да отиде друг. Йоргаки? А, не, Йоргаки не — той и няма да се съгласи, ама и Бяно няма да го помоли за тази услуга. Панайот Минков? Да, той ще отиде. Ама кой знае, нему може и да не дадат главата. Ах, да, поп Юрдан, само той е за тази работа. На владишки наместник мъчно се отказва, пък и ако трябва да се пусне нещо в ръката на кадията, никой няма да го стори по-добре от поп Юрдан.
Бяно спря да поразмисли върху това хрумване. И изведнъж през високия дувар, до който беше застанал, долетя несигурен женския глас, който редеше непозната песен. Говореше се в нея за сеймени и отсечени оглави, та Бяно се заслуша. И още веднъж в този ден премаля — песента, все още недонатъкмена, разказваше за днешния страшен ден:
Бяно се огледа. Беше на един хвърлей място от къщата на Киро Моканина, която, богато преправена и разкрасена, сега се обитаваше от Садък паша и неговото семейство251. Помъчи се да си спомни чий беше обаче този дом, от който се носеше новонаредената песен, но не успя. Само огледа да запомни портата. Сетне се заслуша отново. Докато бе премислял тези неща, той беше изпуснал част от песента, но тя още продължаваше:
Бяно избърса влагата, която бе изпълнила очите му, пък, опомнил се, завъртя се на пета и забърза към Клуцохор — първо към поп Юрдан, а сетне към Трънкини…
Трета част
Да надраснеш себе си
В продължение на тия няколко години ние отмъстихме за много нещастни българи, които погинаха от турския фанатизъм. Ако чуехме, че турците са направили на това или на онова място някоя пакост, то бързахме да помогнем на нещастните българи.
Думата бунтовник се запечата в главата ми. Аз не исках вече да съм прост хайдутин — да отмъщавам за себе си, за домашни и приятели, — а исках да стана бунтовник — да помогна на народа да се избави от ярема, що го притискаше и мачкаше.
1.
Сами не разбраха как стана това, че изведнъж се видяха като същински тулумбаджии (както казваха тогава на пожарникарите): случваше се до три пъти на неделята да ги викат познати и непознати, чувани и нечувани на помощ — тук турчин озлочестил девойка или млада невеста, там бей някакъв уж събирал юшура, пък измитал до шушка хамбарите, на трето място шайка читаци завардвали друмищата и обирали до голо злополучните мирни пътници… И дружината не само не оставаше без работа, ами, както е думата, се разкъсваше на четири да помага на нещастните българи. Така от помощ на помощ и от битка на битка (че потери и засади — колкото искаш!) дружината за лятото и есента два пъти обиколи всички югоизточни български земи — извървяха пътеките на Стара планина до Чалъкавашко и Шуменско, сетне през Айтоско и русокастренската гора Папазлъка се спуснаха на юг и обходиха Хасекията
251
Къщата, която е била резиденция на Садък паша Чайковски, е запазена и до днес и е обявена за паметник на културата. Намира се на ул. „Димитър Полянов“ № 27.
252
Песента „Хайдушка глава“ е позната навсякъде по българските земи, записана е включително в Охрид (от Кузман Шапкарев). Използуваният в книгата вариант (СбНУ, ХХVІ) е от Търновско.