Бурята

253, като влязоха и отвъд Странджа, пошетаха здраво чак докъм Виза, Люле Бургас и Къркклисе. Още по-късно много работа им се отвори към Одринско, че татък май отдавна не бяха „работили“ народни отмъстители, оттам по Тунджа стигнаха нагоре до Бакаджиците, където вече им бе по-леко, защото Ямболският край им беше познат, пък и в дружината имаше двама местни люде — Дядо Желю и Никола Мавродиев. Е, на есента бяха изпосталели от ходене и недоспиване, ала затова пък не само не бяха дали никаква жертва, но усещаха душите си пълни от доволство и от хорска признателност. Не липсваха и весели спомени, които да подсладят вѐчерите им край огъня. Особено две от случките най ги докарваха на смях. Едната беше в шуменското село Еникьой254, където издебнаха, когато всички мъже вечерта се бяха събрали на молитва в джамията, навързаха ги един за друг и ги изведоха в гората, а сетне за откуп получиха богата и пребогата храна. Още повече ги радваше споменът от онази потеря в Едирненско255, с която се бяха ударили над селото Дервиш могила. Арнаутите — защото потерята бе съставена само от арнаути — ги преследваше със стръв и с бърз и лек ход, какъвто хайдутите не бяха виждали от турци. Не ги спираха и куршумите дори когато успяха да ранят двамина от тях. Нещо повече — един от преследвачите, който вървеше далеч пред другите, след всеки изстрел на бегълците се извръщаше, надупваше им се и се плесваше с ръка отзад. Шест или седем пъти му хвърлиха куршум хайдутите, а той все им отвръщаше с тази подигравка. Тогава прекипя на войводата и остави скритом зад един камък Стоян Жеравналията — той имаше верен прицел и точна пушка с куршум колкото овнешко око. Подмамиха с още един-два гърмежа арнаутина и когато той вече по-наблизо отново им показа дирника си, чу се изстрел като от топ — такъв глас имаше Стояновото шишане — и оня се просна по очи. Сетне им разправяха, че куршумът на Стоян го ударил отзад, минал по цялата дължина на тялото му и заседнал чак около гръцмуля.

Тъй преминаха лятото и есента за дружината; момчетата не знаеха, но славата им се бе ширнала дотолкова, че започнаха да ги равнят с дружините на вехтите войводи на Димитър Калъчлията и Пею, че и на още по-старите Алтънлъ̀ Стоян, Кара Танас и Генчо Къргов… Когато гората оголя и юнаците захванаха да се събуждат сутрин с вкочанени гърбове, Панайот Хитов прецени, че е време да поговори с тях за близкото бъдеще.

— Е, мои братя — започна той, като ги събра веднъж около себе си, — вие ме избрахте за войвода, но аз нямам намерение идущата зима да ви водя във Влашко.

— А! — възкликна Никола Мавродиев. — Туй пък как го измисли, войводо?

— Ей така, измислих го. Защото и аз ходих веднъж във Влашко и видях тамошния живот. За хора като нас той не струва. — И Панайот заговори с бичуващи думи за слободията от другата страна на Дунава, за разпуснатия живот, който не само изпразва кесиите на юнаците, ами и ги прави „жертват на жени из публични места и по доктори“, та те вече „не могат да бъдат тъй способни да прескачат старопланинските високи върхове“. — Затова — завърши той — решил съм да зимуваме тук, в пазвите на вярната Стара планина.

Мнозина се заколебаха: едни, защото ги теглеше именно слободията по Влашко, други — от страх пред студовете и снеговете.

— Който ще ходи с мене — каза в допълнение войводата, — то ще се покорява на моята заповед. А кой не иска — свободен е да върви отсега накъдето ще.

Къде по съвест, къде по разум, но всички възражения пресекнаха след тези думи, цялата дружина едногласно потвърди, че ще остане с войводата си.

— Добре — просто заключи Панайот и оправи къделите на мустаците си. — Дорде времето позволява, ние ще си вършим дълга, а за сетне оставете аз да бера кахъра за всички. Ние със Стоян вече сме хванали колая на зимувката в Балкана. А сега затягайте вървите и — на път!

— На път! — скочи пръв на крака Найден Силдаров. Другите също се поразмърдаха, а Никола Аджема попита:

— Накъде, по кой друм, бай Панайоте?

— Дошъл е ред да издърпаме ушите на един нерязан турчин, момчета. И то далече долу, в равнината. Дойде ми хабер чак от Акбунар256. Разпасал си е там пояса някой си Въльо Чорбаджи, лош и алчен за десетмина турци бил, казват. Няма как, ще трябва да го турим в пътя…

253

Хасекията — историко-географска местност в Странджа.

254

Еникьой — днес с. Висока поляна, Шуменско.

255

Едирненско — Одринско.

256

Акбунар — днес с. Бял кладенец, Сливенско, южно от Нова Загора.