— Събранието може да стане още в неделя след църковен отпуск… стига тези хали да попрестанат дотогава — подкрепи го Боян и по този начин изрази съгласието си и с двамата. — Ние ще имаме грижата да разгласим на хората.
— По-добре ще е събранието да се свика в Клуцохор — замислено предложи поп Димитър. — Не само защото там, в „Свети Никола“, се разпорежда такъв човек като поп хаджи Юрдан…
— Той ще събира подписите с пищов в ръка! — позасмя се Гидиков и това беше първият ведър звук през цялата вечер.
— … но и защото все пак пада по-далече от конака. Няма защо прекалено да се навираме в очите на Мехмед Салих или на Али ефенди.
— Това нека го имаме за решено — предложи Анастас хаджи Добрев. — Работата е, че до неделя трябва да сме готови и с писмото за Портата. Или може би господин Минков в снощната безсънна нощ да е постъкмил вече нещичко?
— Вярно отгатнахте, постъкмих го. И ако сте съгласни, веднага ще ви го прочета.
Съгласиха се, разбира се. И Панайот Минков извади от чекмеджето черновата на бъдещото послание. „Постъкменото“ представляваше всъщност няколко големи листа, изписани със ситен гъст почерк. Той си нагласи осветлението и зачете:
— „Ваше високопревъзходителство, височайший везирю! От великодушните царски милости, с които в слава на царствованието на държавнейшия султан е станало явно как бди като благоутробен отец за управлението, успокоението и благоденствието на своите чеда, ободрени и ние, покорните верни поданици българи от Сливенския каймакамлък, вземаме дързостта да поднесем покорно и тази наша жалба, както и много други отпреди време досега подавани от нас и от всякъде — от целия български народ, за един твърде важен за нас религиозен въпрос, който от доста време насам държи в прегорко безпокойствие сърцата на всички верноподани българи…“
Посланието беше до края все така майсторски написано: съдържаше то всичките високопарни усуквания и многословия, тъй характерни за турската канцелария, трупаше камари от възхвали за мъдростта и великодушието на султана и за верноподаните чувства на просителите („Като прочетат за покорните верни поданици българи от Сливенския каймакамлък, някои няма да повярват на очите си, а други ще ги тресне дамла“ — подметна на това място Гарибалди), лееше се витийски като пресен шарлаган, но когато допреше до исканията и оплакванията, тогава тонът неусетно затвърдяваше — говореше се в него и за „една шепа калугери във Фенер, които богохулно назовават себе си Велика Христова църква“, и за „тяхното развратно поведение“, и за „безсрамни, безсъвестни и гнусни злоупотребления, интриги и клевети“, и за „горещо желаем да съхраним всеизвестния си народен характер, нравственост, тая присъща на миролюбивия и трудолюбивия наш български народ нравственост, която чиста и свята искаме да запазим, като отхвърлим далеч от нас гръкофенерската злонравствена зараза“ и завършваше с неизбежните възхвали и благопожелания за Абдул Меджид.
— Браво, господин Минков! — възкликна след четенето хаджи Добрев. — Такъв изкусен дипломат България не е имала от цар Калояна насам!
Поп Димитър Черното и Боян също изразиха пълното си одобрение, само Стефан Гидиков помоли:
— Ако може, прочетете отново там, дето се говори за „рум-миллети“ и „булгар-миллети“. Тъй или иначе то е комай най-важното: вярата си е вяра, ама ние гоним и утвърждаване на скъпата ни народност!
Панайот Минков изпълни молбата му и се върна по-назад в текста:
— „Българският народ, като съвсем отличен262 от гръцкия по произхождение, език, нрави и обичаи, слян досега с гърците под едно общо име рум-миллети, не е имал с него друго общо, освен една вековна народна ненавист, която пък под ободрението на гръцкото духовенство е имала за последствие едно разорение нравствено и веществено263 на българския народ; затова въз основа на провъзгласеното, равенство264 и българският народ желае да живее в царската държава като особен народ под собственото си име булгар-миллети, а не вече под чуждото име рум-миллети, което му е станало вече несносно.“
— Аферим! — поздрави го Гидиков. — По-добре и светиня му Илариони не би могъл да го натъкми. Аз само ще предложа едно допълнение. Коя дата ще сме в неделя?
— Втори март.
— Нека само да има един послепис с дата втори март, в който, като се осъди още веднъж съборът на нечестивите гръцки владици, да се заяви, че вслушва ли се Портата в нас или не, но ние повече не ще се признаваме за една църква с Фенер и докле свят светува, в наш храм няма да се чуе името на патриарха им.