Колкото и всички да гледаха сериозно на съобщението, не можаха да не се ухилят при тези думи. Изобщо Халис, другият внук на прочутия нявга Тахир ага, беше именно такъв: гуляйджия, развей-прах, и масаллия, та всички го обичаха, дори и тези, дето не одобряваха поведението му и редовното му престъпване на забраните на Пророка268.
— Работата не е за майтап — озъби се срещу него братовчед му Али ефенди. — И без това от две години, откакто заклаха Костаки хекимина, като се рече в царщината Ислимие269, всеки разбира град, в който не се знае кой пие и кой плаща. Къде нападнали кадията? В Сливен. Къде опушкали заптиета на улицата? В Сливен. Къде въстание готвили? В Сливен. Къде взели душата на бьолюкбашията? В Сливен. Е, много дойде, агалар…
— Абе конакът ще вземе предпазни мерки — обеща Мехмед Салих бей, — ще засилим и дневните, и нощните стражи, ама трябва да сме готови за всичко. Погледнеш, че омразата на българите към гърците се обърне и срещу нас. Що ще речеш ти, папаз хаджи Юрдане?
— Ще река, че не вярвам заради владиците в Цариград тук да настанат безредици. Християните от моето паство не са таквиз люде.
Някой се изкиска в шепата си, смях се появи и в очите на останалите, ала поп Юрдан успя да запази външно спокойствие.
— Още един път си прав — ухили се на думите му Халис бей. — Те, нашите гяури, са си кротки като овчици.
— Туй за кротките овчици е второто, заради което ви призоваха на събрани…
— На разговор! — напомни поп Юрдан.
— Е-е, нека да е разговор, ефендилер. До конака стигат лоши слухове. Онзи размирник из Московията, дето бил от сливенско коляно — каймакаминът напомняше за хаджи Ставри хаджи Койнов, — лани си обра крушите, ала отровното семе, засято от него, продължавало да ражда отровни плодове. Гяурите купували оръжие и барут, точели ятагани. И чакали знак, за да наскочат като един, да ни теглят ножа и да завладеят хубавия наш Сливен.
— А, чакали знак! — изкриви устни хаджи Юмер. — Защо да не погледнем истината в очите, ефендилер? Мигар не знаем всички, че и сега има улици в… — как го рече каймакаминът? — хубавия ни Сливен, дето правоверен даже не помисля да мине след залез слънце?270 И след това продължаваме да се тупаме в гърдите: на̀, господарите тук сме ние…
— Ако слушате мене, заразата иде от Балкана — обади се кадията. — Панайот Хитов и неговите панти си правят, щото си искат и пет пари не дават за нашите потери. Писали са се „народни отмъстители“ — тези последни думи Али ефенди произнесе на български — и си разиграват коня нагоре-надолу: едного осъдили на смърт и му теглили куршума, другиму глоба определили, та му взели торба пари, на трети отсекли и двете уши… Този пример разбуня духовете и на нашите хайти, та вирят нос и забравят що е това подчинение и кротост.
— Да не би за това положение и някой тук измежду нас да има мъничко кабахат, братовчед? — отново се поглуми Халис бей. — Кой стана причина Панайот да остави дюкян и занаят и да хване гората? Не знам дали е вярно, но имало било една песен между нашите гяури: „Право седи, криво съди стар кадия…“
Али ефенди се сгърчи на мястото си. Защото непрокопсаният му братовчед вече втори път го ухапваше с уж невинните си закачки, а той, всемогъщият кадия, не намираше достоен отговор за защита.
— Ба — подхвърли друг от членовете на меджлиса, — другаде не са кой знае колко по-добре от нас, агалар. На̀, вижте в Търновско. Вилнее там някой си Филип Тотю, правоверните не смеят носа си извън къщи да покажат. „Хвърковатия войвода“, тъй му думали. Понеже на два пъти го заптисвали и двата пъти той сполучвал да премине през три крачки дебелите стени на зандана и стражата, дето била човек до човек.
Никой не прояви особен интерес — за никого в стаята подвизите на този чапкънин Филип Тотю не бяха новост. А каймакаминът обобщи:
— Абе търновските дертове нека да ги оставим на търновци, нам ни стигат и нашите. Трябва да знаете, ефендилер, че не се ли намери колай да се отървем от Панайот, Никола Аджема, Хаджи Димитър…
— Хубав хаджия! — подметна някой. — Той комай е най-личната овца от кроткото паство на папаз Юрдан!…
— … Стоян Папазов, Найден Силдароглу и другите покрай тях, на ред и спокойствие в Сливен не можем да разчитаме.
— Че не са ли се запилели нанякъде? — попита някой. — Не съм ги чувал наскоро по нашия край.
270
Автентично. За този период историкът на Сливен д-р Табаков казва: „В самия Сливен е имало улици, дето турчин не е смеел да замръкне, а ако сторел това, той не осъмвал.“.