Добри Чинтулов дори не изчака края на учебната година и побърза да изпрати в Сливен семейството си — а това ще рече Анастасия и едва проходилия Петър, — той сам ги последва веднага след това, като прескочи до Ямбол само за провеждане на годишните изпити273. В момента имаше свободна само една длъжност — главен учител на Клуцохорското основно училище, — но даскал Добри беше чужд на фалшивото честолюбие и я прие без никакви уговорки. Едва от началото на новата учебна година той стана — както му подобаваше по знания и извоювано име — „учител в Сливенското главно училище и надзирател и на другите училища в Сливен, Клуцохор и Ново село, както мъжките, тъй и девическите“, но и тази промяна той прие скромно и без всякакво себеизтъкване.
Повторното му завръщане в родния град се превърна в нещо като малък празник. Още първата сутрин, когато закръглената му фигура се появи в Гюрчешме и с малко клатушкаща се походка се отправи надолу през Аба пазар и Големия мост към Клуцохор, сливенци изведнъж си дадоха сметка, че тя им бе липсвала през всичките тези последни години — все едно някакъв приказен великан да е отнел на града Сините камъни и сетне да ги е върнал на мястото му. По пътя му негови бивши ученици — вече големи мъжаги — сваляха калпаци и го поздравяваха:
— Добър ден, господин учителю. Радваме се да ви видим отново!…
Майстори от дюкяните оставяха чуковете и ножиците, за да излязат навън и да му се поклонят. Даже дембелите-турци от кафенетата зарязваха недоизпитите филджани и го приветствуваха с темане и със своето „Хош гелдин, даскал Добри ефенди“274… Чинтулов отговаряше на всички, спираше се да стисне ръце на познати и непознати, сипеше наляво и надясно „Добре заварил“ и „Хош булдук“, а през цялото време с нечовешка мъка се удържаше да преглъща умилението, което го задавяше…
В същото време комшийки и познати тропаха на вратата на Анастасия Желязкова — неговата Настя — и доброжелателно й предлагаха помощта си за подреждането на дома и за „завъртането на колелото“.
Добри Чинтулов беше отново в Сливен, родното пристанище, и този път — за да спусне котва завинаги…
Когато минаха месец-два и вълненията около завръщането на Чинтулов се поуталожиха, младите сметнаха, че е дошло време да го посветят в онова, което в Сливен се вършеше под повърхността, като мъртво вълнение. И като поумуваха, те решиха да потърсят отново съдействието на Бяно Абаджи: той самият не бе чужд на подмолното им родолюбиво дело, а едновременно с това поради възрастта си и разни отколешни постъпки се ползуваше от неоспоримото уважение на учителя. Бяно на свой ред им даде друг ум: вместо да разказва заговорнически на даскал Добри, нека да го заведе веднъж по скритите места, където младежта се учеше „на талим“, та думите да станат почти излишни. Споразумяха се за всичко и Никола Боров се погрижи да извести главния учител, че тогава и тогава Бяно Силдаров иска да го навести в дома му.
В уречения ден — беше една безоблачна неделя в края на септември — Бяно слезе от долапа и първо се отби до къщи да се преоблече. Изненада се: завари Яна полегнала по никое време сутринта — нещо, което през тези тридесет и няколко години, в които бяха под един покрив, не се беше случвало.
— А, нищо, нищо — успокои го тя и се надигна; след няколко дни Бяно щеше да си спомни, че Яна твърде мъчително бе станала от постелята. — Имах голямо пране изонзи ден, плувнала бях в пот, та се простудих на вятъра. Нещо даже и ме повтресе от четвъртък до вчера, ама вече се посъвзех. Само малко умора остана…
И пак по-късно Бяно щеше да прецени, че не бе обърнал особено внимание на тези думи, понеже никога не се бе случвало Яна да легне болна, та той просто не можеше да свърже мисълта си за нея с болест. Е, не ставаше дума за разни хреми, кашлици и позадраскало гърло; под „болест“ Бяно, сам пословично здрав човек, разбираше човек да бъде повален и да се залежи… както Добри Желязков например.
Следобед Бяно почука на портата на Чинтулови. Отвори му и го въведе сам Добри Чинтулов. Гостът даде на малкия Петърчо една играчка, която в последните дни бе измайсторил сам от чамово дърво, после седнаха, а Анастасия (тя беше станала по-самоуверена и по-„отворена“, но се бе запазила все така крехка, а грижите по домакинство, мъж и дете бяха удължили чертите й, та сега още повече приличаше на баща си) им поднесе чай. Бяно би предпочел, да речем, един разхладителен айран, но не го каза и се задоволи с топлата и ароматна течност.
273
В биографиите на Чинтулов съществува голяма неяснота относно годината на неговото завръщане от Ямбол в Сливен. Д-р Табаков сочи 1862 г., но прибавя, че е бил „не изтекъл още 3-годишния срок“ на договора му с Ямболската община, който, знае се е сключен на 20 септември 1857. Н. Табаков, вероятно най-компетентният изследовател на битието и творчеството на поета, също изпада в противоречие: в публикациите си в 1922 г. (сборник Добри П. Чинтулов) и 1955 г. връщането му и назначаването в клуцохорското училище е отнесено към 1861 г., докато във внушителната си студия от 1973 г. пише: „Чинтулов в началото на 1862 г. отново се връща главен учител в Сливен.“ Един по-ранен изследовател, Георги Стефанов („Из училищния и революционен живот на гр. Ямбол“, в. Изток, бр. 105 от 19.12.1936), издирил договора между Ямболската община и Чинтулов, сочи допълнителната отметка на гърба на договора, според която „Тригодишното учителствуване на г. Д. Чинтулов (е) непълно…“, което дава основание да се смята, че завръщането в Сливен е станало още в 1860 г. Окончателната истина може би все още чака своите откриватели. Дотогава в книгата приемаме, че големият възрожденски учител и поет се е прибрал в родния град през 1861 г.