… Само дни след това над Сливен се носеше една-единствена песен: „Вятър ечи, Балкан стене…“. Нямаше да мине много и тя щеше да призове „всички на оръжие“, всеки, „който носи мъжко сърце и българско име“ по четирите краища на поробеното отечество…275
5.
Аз мога да се похваля, че дружината ми в онова време беше избрана, като заарска загария276; а по-голямото число от тая дружина беше из Сливен и из неговите околности.
За дружината на Панайот Хитов също и тази година — 1861-ва — не беше нито от мирните, нито от бездейните.
Случи се топла пролет, та още далеч преди Гергьовден тя вече бе излязла на шетня и на дело владееше целия Сливенски балкан. След това дружината се спусна през Бакаджиците, после удари на изток и за известно време се развъртя из Черноморието, още по-късно пообиколи Тузлука277, колкото да напомни за себе си. Все битки, все мъст над мъчителите, все опасности, но провидението сякаш ги закриляше, та не само не дадоха жертва, но и одраскан човек нямаха.
А като се прибраха по своите места, им се наложи да изнесат и редовно сражение. В Стралджа техни другари им се оплакаха: към Марашката река се разположили татари, село вдигнали, но не си седели мирно в селото и земята да гледат, а доходът им идел само от обири и от различни даждии, които, както им скимнело, налагали на местните люде — целият край бил пропищял от тях. Отиде Панайот войвода с дружината си, опита с мир да вразуми татарите, но те се бяха възгордели, не позволяваха и дума за съвет да им се изрече. И се дойде до битка: мъжете на цялото татарско село срещу дванайсетмината хайдути. Но не се оказа особено трудна работа — „татарите били страшливи хора“, ще ги осъди след години в спомените си Хитов; онези, дето много ги биваше да душевадствуват над беззащитните селяни, се оказаха съвсем калпави в истинския бой — дадоха шестнайсет мъртви и десетина ранени, а останалите се разбягаха, а сетне сметнаха за разумно да разтурят селото си и да се изметат някъде на юг.
Все по това време бяха и онези три дни, за които дружината после си спомняше като за „дните на големия бяс“. Известиха им верни хора, че турче някакво, разглезен бейски син от Бухали278, извършило най-долна мръсотия — с аркадашите си ударил на една българска сватба и обезчестил невестата там, посред сватбата и пред очите на жениха и роднините. Погнаха го хайдутите, но то усетило навреме какво го чака, та вдигнало праха по пътя към Цариград. И тогава дружината изпадна в гняв, който почти не се отличаваше от побесняването — в продължение на три дни нападаха всеки срещнат турчин и у когото намереха оръжие, го пращаха в „градините на вечното обиталище“, което Мохамед е обещал на правоверните. Така загинаха до шестдесет „господари“. И тъй като в същото време дружината не закачаше онези, които поради поведението си не чувствуваха нужда да ходят въоръжени („… пуснахме ги, защото повечето из тях бяха стари и мирни хора“, ще отбележи Хитов), славата на Панайот войвода и на неговите юнаци стигна чак до небето. Те пък на края на лятото се погрижиха да я разнесат до Карлово на запад и отново до Едирне на юг…
Нека обаче не се мисли, че „шетнята“ на дружината беше низ само от лесни набези и юнашки победи — момците си имаха и своите неуспехи. Такава беше например разпрата им с известния по това време разбойник, познат като Дели Мехмедчето, и неговата шайка. Първия път се удариха в Чанакчий, неговото село. Дружината се бе разположила на едно от сигурните си средногорски скривалища край Крива круша279 и когато отколешният им ятак Генчо Сивов от селото дойде да им донесе храна, доведе със себе си и друг техен приятел — Михал от Челтакчий280. „Зачудих се какво прави Михал тука — ще пише по-късно Панайот Хитов. — Той започна да ми обяснява, че го пратили от село да ни извести, че вече не можело да се живее от онзи злодеец Дели Мехмедчето. Всичко обърнал на зло. Сега пък довел в селото една турска чета разбойници (б.а. — били са осем души опитни главорези), праща всеки ден при овчарите да му носят агнета и всичко, каквото трябва за ядене, храни разбойниците в дома си. Кара по-богатите българи от околните села да му пращат пари, че инак щял да ги изгори.“
Обеща тогаз Панайот войвода да въздаде казън над Дели Мехмедчето, но не успя да удържи думата си — през нощта, когато го обсади в Челтакчий, ония го усетиха, залостиха се в една къща като в крепост и макар да дадоха една жертва, отблъснаха дружината. По към есента му устроиха засада на пътя от Чанакчий към Ени Заара, в онази долчинка, която слиза от Курт кая към Тунджа. И уж всичко беше много точно замислено, но в решителния момент пушката на Панайот не хвана, докато Делимехмедчовата гръмна, и то само от пет-шест разкрача, та куршумът й опали лявата страна на войводата край окото.
275
С известни спорове създаването на песента „Вятър ечи, Балкан стене“ обикновено се отнася към 1862 г., но всички изследователи са съгласни, че тя е вдъхновена от подготовката на сливенци за въстанието, което е познато като „Търновско“ или „Хаджи Ставрева буна“. Тук оставихме Добри Чинтулов да се сблъска с тази подготовка през есента на 1861 г.
276
Загария — сорт висококачествена пшеница с осил, през епохата отглеждана главно в Старозагорско.