Ето как имаше и такива случаи, дето не винаги щастието беше на страната на дружината.
Есента опърли зеленината на Стара планина. Панайот войвода върна момците си по сигурните им места над Глушник и Калояново — имаше още време до зимуване, но всички усещаха натрупаната умора, не криеха, че имат нужда от малко почивка. През тези дни дойде при тях другарят им Бойчо от Калояново и им донесе вест: сливналията хаджи Стефан Копринджи Минчоолу настоятелно искал да ги види. Почти всички в дружината познаваха Стефана, Найден им бе разправял, че именно той е бил определен за байрактар на сливенската дружина, а сетне, след онази престрелка със заптиетата, пак хаджи Стефан извел и спасил водителя на въстанието хаджи Ставри. И затова без страх дадоха съгласието си за тази среща.
Няколко дни по-късно Бойчо доведе хаджи Стефан и всички, хайдути и гости, насядаха край ланшната колиба в Рамадана. Оказа се, че хаджи Стефан не е търсел срещата току-тъй — той носеше цяла торба вести, коя от коя по-важни. Разказа им за трескавата подготовка в Сливен за бунт — същия, който не сполучи миналата година, но за догодина можел да се смята за сигурен. И от името на сливенските бунтари хаджи Стефан дошъл да пита дали могат разчита на войводата да оглави българската войска (тази дума употреби той — българската войска — и тя не убегна от вниманието на хайдутите) в утрешните кървави битки.
— Аз вече веднъж дадох думата си — обидчиво рече войводата, — а Панайот Хитов не е човекът, дето да се отмята като фурнаджийска лопата.
— Знаем го, бай Панайоте, но въпреки това решихме да те попитаме. Защото няма шега, кръв ще се лее на потоци за милата ни свобода. Нали знаете, че и в Сръбско се готвят да си изпитат силите срещу турчина…
— Какво, какво? — обади се на това място Хаджи Димитър. За дружината вестите от Сърбия бяха наистина новост.
— Туй и във вестниците го имаше — намеси се и Бойчо. — За догодина миришело на война между сърбите и гаджалите. От туй по-сгодно време за въстание — здраве!
— И разправят, в Белград господин Раковски вече събирал юнаци за бъдещата войска, която наред със сърбите ще бие гаджалина — добави хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. — Войводата дядо Ильо побързал да мине с момчетата си оттатък и се намирал под знамето на върховния ни началник. Ние също, неколцина сливналии, поемаме тия дни нататък.
— Кои сте вие, неколцината? — попита Найден Силдаров.
Хаджи Стефан започна със своето име, сетне изреди още седем-осем. От тях хайдутите знаеха само Никола Бората, учителя от основното училище, другите им бяха непознати.
— За да замажем очите на властта, ще ударим на север чак до Браила, пък оттам ще хванем по Дунава накъм Белград281.
Поприказваха още малко, обсъдиха и огледаха от всички страни вълнуващите вести, донесени от хаджи Стефан, пък накрая опънаха на посърналата трева хайдушка трапеза. Бойчо бе донесъл и стомна вино, та се почерпиха — войводата, макар че не пиеше и не допущаше пиене в дружината, този път по изключение разреши да се почерпят: нека да бъдело на добър час към народната свобода, каза. Разприказваха се и за друго, развеселиха се. Единствен само Найден остана някак си чужд от общото веселие. Той седеше умислен по-настрана, почти не посягаше към гозбата и калояновското вино. По-нататък, когато разговорът се разпиля на отделни групички, той побутна Панайот Хитов и му показа с очи, че иска да поговорят насаме. Те се измъкнаха незабележимо от трапезата и след малко седяха един до друг в шубраците, които ограждаха Рамадана.
— Залагам калпак алтъни срещу едни пукнат грош — започна Панайот, — че мога от пръв път да позная какво ще ми речеш ей-сегичка.
— Отказвам облога, войводо — поклати глава Найден. В този момент повече от всеки друг път имаше ръбатите Силдаровски черти. Лицето му изглеждаше някак опънато и от това старият белег от пожара още по-ясно личеше върху него, а есенното небе се отразяваше в очите му, та те от виолетови бяха станали почти съвсем сиви. — Онуй, дето напира в мене да ти го кажа, не е тодоровдевска кушия и затуй не търпи залози. То е толкоз голямо, че…
281
Казаното отговаря в общи линии на последвалите събития — докато Анастас хаджи Добрев подготвял дружината в града, седем-осем сливенци заминали през Браила за Белград при Раковски (срв. писмо на Стоил Балкански до Раковски от 8 ноември 1861: Архив Раковски, т. ІІІ, стр. 867). Имена не са известни, но тъй като в последвалите събития в Сливен не се говори за байрактаря хаджи Стефан Копринджи Минчоолу (на негово място бил избран Тодор Бочоолу), допуснахме, че е бил сред нетърпеливците, заминали за Сърбия. За Никола Д. Боров съзнателно се отклонихме от фактите. Всъщност той е заминал през Одеса за Белград едва в 1864 г., постъпил е във Втората легия и е умрял в нейните редове от туберкулоза в 1870 г. Позволихме си промяната, защото в периода 1862–1864 г. не е играл особена роля в Сливен и защото наистина е бил в легията.