— Добре, добре, пошегувах се. — Панайот Хитов позасука големите си мустаци. — Режи направо…
— Искам да ме освободиш от клетвата. И да тръгна с Хаджи Стефан и Никола Бората, войник да се пиша във войската на Раковски.
Другият го изгледа, после прихна в смях:
— Щях да ти взема гроша — каза, — сигурен бях, че точно това си намислил. — Той обърна пак на сериозно. — Слушай, Найдене, аз от баща ти съм получил светото кръщение, познавам на джинса ви и кръвта, и майчиното мляко, и онова, дето се рои под калпаците ви, та не мога се излъга.
— Хайде да оставим джинса, войводо, и да речеш, нещо за молбата ми.
— Първо искам да те запитам нещо. Чуваш хаджи Стефан — също и насам догодина ще летят куршуми, а не шекеросани лешници. И знамето на свободата ще се издигне най-напред по тези балкани — това ти сам си ми го казвал, като научено направо от устата на хаджи Ставри Койноолу. Малко ли ти се вижда?
— Не ми се вижда малко, но сърцето ме тегли към Сърбия. Като чух думите „войска“ и „войници“, просто премалях от нетърпение…
— Я слушай, я слушай! — прекъсна го войводата. — Тази песен, дето нашите учат сега от устата на Стефан, май не съм я чувал още!…
Заслушаха се. Над юнашката трапеза се носеше „Вятър ечи, Балкан стене…“.
— Тази тръба е за мене, войводо — върна го към разговора Найден. — И това „всички на оръжие!“ е също за мене.
Панайот Хитов отново го изгледа умислено, после кимна:
— Нека бъде твоето, Найдене. Освобождавам те от клетвата ти и можеш още сега да се уговориш с хаджи Стефан как да се присъединиш към него и другите. — Кратко замълчаване. — И да ти кажа право… Не се сърди, ама дружината няма бог знае колко да загуби от заминаването ти. Не си роден за хайдутин, Найдене. Не казвам, че не си юнак в боя, не. Само че истинският хайдутин хем отмъщава… — хем не е безразличен към… — Той направи едно характерно движение с пръстите си. — А по тази част тебе хич те няма, драги. Може би наистина си роден за войник, а не за хайдутин. Ще се сбогуваш ли с вашите в Сливен?
— Предпочитам да не им се обаждам — така тате и брат ми могат честно да заявяват, че нито са ме чули, нито са ме видели. И да не ми носят те греховете. Само ще помоля хаджи Стефан да ги извести, че съм поел надалече. Зер ако стигне до ушите им, че не съм вече в дружината, майка ми да не смята, че орлите кълват тялото ми някъде по чукарите.
— Да бъде твоето — повтори предишните си думи войводата. После се върнаха при дружината и той съобщи на всички решението на Найден. И пожела: — Нека и нему бъде на добър час под знамето на нашия предводител Георги Раковски!
Найден уговори всичко с хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. И месец по-късно с тезкере, издадено на чуждо име (него, като кмет на Калояново, му го извади Бойчо), Найден Силдаров потегли да смени хайдушкия ямурлук и ятагана с униформата и сабята на кръста…282
6.
Сякаш целият Бянов свят изведнъж се завъртя пред очите му — стремглаво, зашеметяващо, като че попадна в бързея на пълноводна река, която не само го затъркаля по течението си, но и го тръшваше тук и там о камънаците.
Всичко започна от това, че горе, на долапа, се яви Кутьо Ганчев — последният човек, когото Бяно бе очаквал да види нявга тука. В последните години зет му се бе поохранил, но въпреки това си оставаше слаб, с дълъг и тънък, врат, а лицето по прежному си бе костеливо — ще речеш, че само тънка кожица покрива кокалите му. Поздравиха се, като — слава богу — никой от двамата не се насили да влага неистинска сърдечност в изгледа и гласа си: бяха роднини и толкоз. Все пак по-различен от друг път беше именно чорбаджи Кутьо, — под изпъкналите кости на челото и дебелите вежди можеше да се види, че в дъното на очите му се таяха смут и вътрешна несигурност.
— Аз май не съм дошъл за добро — каза той, като с жест отказа да заеме предложеното му столче. — Майката на Руска — (също и за нея той никога не бе казал „мама“) — не е в ред със здравето. Чини ми се, че не ще е лошо да слезеш долу.
В първия момент Бяно не съобрази съдържанието на тези сдържани думи, та даде воля на любопитството си:
— Защо не дойде да ми го каже Боян?
И всъщност именно този отговор на Кутьо доведе замайването му:
— Той е при майка си. Всички са се събрали около нея — Боян, Руска, Райна, леля Трънка, Христо…
— Че толкова ли е зле? — попита Бяно и собственият му глас му се видя чужд — в устата му не бе останала и капчица слюнка. — Какво й е?
282
Веселин Трайков, навярно най-компетентният биограф на Раковски, в своя сбит, но изчерпателен труд за него (Георги Стойков… стр. 238) споменава, че при Раковски в Първата легия е бил също и Хаджи Димитър. Смятаме, че се касае за допусната грешка — Хаджи Димитър е останал в дружината на П. Хитов и е преминал в Сърбия пак с него едва в 1863 г., когато Първата легия е вече разпусната.