Чорбаджи Кутьо предпочете да отговори само на втория въпрос и да остави бабалъка си да си разясни първия. Преди три дена, в понеделник, Райна Боянова наминала да навести свекърва си и — нещо невиждано — заварила я на одъра. Рекла да стане и да посрещне снаха си, но не намерила сили и за толкова. Опитала се да замаже работата, но сетне си признала — не й стигал въздухът, усещала пробождания отстрани на гърдите, нямала желание да сложи залък в уста, само по малко млечице се насилвала да глътне… Райна, все пак вече зряла жена и майка, от своя страна забелязала кашлицата й и че челото й е в огън. И тогаз вдигнала на крак цялата рода.
— Аз съм виновен — тежко и самобичуващо произнесе Бяно. — Да, аз съм виновен. Не беше много отдавна, Янка ми се оплака, че преди няколко дни я втресло. Аз обаче, дърт и изкуфял, даже не обърнах внимание, все едно че ми е казала за изгубена кокошка от курника… — И запита: — В понеделник, казваш. Защо едва сега ме известявате?
— Заради същата кокошка от курника — гузно отвърна Кутьо Ганчев. — Кой е виждал нявга майката на Руска болна, че да си помисли?…
— Какво сторихте после? Искам да кажа, когато Райна е…
— Допитахме се до даскал Димитър Инзов, нали пада и малко доктор. Дойде да я види, а сетне жените изпълниха всичко, щото им заръча — и със синап я налагаха по гърдите, и отвара от гюлфатмѐ283 й дават да пие. Ама досега полза никаква. — После Кутьо се опита да бъде дипломатичен: — Не ме разбирай погрешно — каза, — не е като да бере душа. Ама все пак решихме, че е по-разумно да те повикаме.
Последните думи не стигнаха до съзнанието на Бяно — той беше вече изпаднал в онова състояние на пълно объркване („мозъкът ми се беше вцепенил“, щеше да сподели веднъж със сина си), което щеше да го държи цели месеци.
Двамата мъже прибраха набързо губерите и халищата, проснати на сергията, и рамо до рамо, но без да разменят дума повече, забързаха надолу. Когато половин час по-късно Бяно влезе в затоплената соба, най-напред забеляза угрижените и странно тържествени лица на Трънка, Руска, Боян и Райна. После с няколко широки крачки мина покрай тях и отиде до одъра. Нямаше помен от нявгашната руменина и жизнеността на Яна — лицето й беше бледо, жълто-пепеляво, изпито. Когато го забеляза, жената дръпна кърпата от челото си (слагаха й кърпи, напоени с оцет, за да й вземат огъня) и се опита да стане, но преди още той да спре движението й, се отпусна отново на постелката.
— Прощавай… Бяно… — извини му се. — Нямам сили… да те посрещна… както подобава…
— Остави! — сопна й се той и вътрешно се прокле, че в тази дума вложи повече строгост, отколкото нежност. — Остави! — повтори вече по-меко. — Има още време да се срещаме както подобава.
Яна тъжно, но без страх поклати глава:
— Няма време… Бяно… Усещам… отивам си…
— Глупости! — с неискрена убеденост я поправи той. — Хайде сега, отиваш си!… — Сетне се обърна към своите. — Защо не повикахте доктора от казак-алая? Бил учен този поляк, чувах.
— А, търсихме го — отговори Боян. — Ама го няма — за зла слука точно сега бил при семейството си в Одрин.
— Слушал съм добри думи и за някакъв арменец, лекар в Железник.
— Далече е, тате — каза синът и показа с очи към одъра. — Няма да можем да я занесем дотам…
— Можем поне да го попитаме. Щом е толкоз опитен, невям ще познае болестта и по думите ни. Можете ли ми намери един кон под наем?
— Оставете, аз ще отида — решително заяви Кутьо, който бе влязъл едновременно с Бяно. — Тук вие всички сте по-полезни от мене…
Изненадаха се от това закъсняло внимание на зетя, но никой не му възрази. И наистина Кутьо Ганчев нае кон и в един ден отиде до Ески Заара и се върна. Арменецът-доктор наистина си разбирал от занаята — възпаление на белите дробове било, казал, след като изслушал Кутьо и му задал няколко въпроса. Сетне сам приготвил прахчетата, да ги давали на болната четири до пет пъти на ден, те щели да помогнат.
Това разказа Кутьо, а сетне насаме добави на тъста си и Боян: тежко било заболяването, мъчно се излизало от него, да са готови и за най-лошото — тъй казал още лекарят в Железник…
Започнаха да дават на Яна прахчетата и тя като че за кратко време се подобри, дори сама помоли за чорбица от пиле, в което всички видяха обнадеждаващ признак. Но това се оказа, както е думата, за ден до пладне — болестта скоро надви церовете. Жената стана по-зле и от преди, изпадна в унесеност, дишането й от час на час се утежняваше… И на четвъртата нощ, когато край нея бдяха само Бяно и Трънка и квасеха с водица засъхналата й уста, болната изведнъж се сепна, отвори очи и понадигна глава. Огледа се с непредаваем ужас в погледа и като видя мъжа си сякаш се успокои, даже някакво подобие на усмивка сви ъгълчетата на изтънелите й устни.