— Благодаря… ти… Бяно… — прошепна тя една доловимо.
— Че за какво има да ми благодариш, Янке? — каза той, докато с всички сили се мъчеше да преглътне сълзите си.
— Тези… трийсет и пет години… аз… на тебе… ги дължа…
Усилието да произнесе десетината думи отне и последните силици на жената, та тя отново отпусна глава на възглавницата. После напрегна всичко, което бе останало в изнемощялото й тяло, и произнесе:
— Ая284 Бяно…
Бяно се сепна, когато чу този свой нявгашен прякор. Сепна се и се уплаши — в последните тридесетина години той го бе чувал само един път и то пак от устата на човек пред прага на отвъдното.
Яна няколко пъти шумно и дълбоко пое дъх, още веднъж потърси с очи надвесения над нея Бяно и застина неподвижно. В стаята стана така тихо, че се чуваше как огънят ядеше главните в камината. Трънка приближи и с изкривените си от годините кокалести пръсти затвори очите на мъртвата.
По-късно щяха да му кажат, че на погребението се е бил стекъл целият град, и от толкова различни уста щеше да го чуе, че не можеше да не го повярва. Той самият обаче нямаше ясен спомен за този ден. Да, по едно време наистина си бе помислял нещо като: „Защо се е събрал толкова много народ?“, но то беше мимоходом и по-скоро случайно — иначе той през цялото време се бе люшкал някъде по средата между замайване (той го наричаше шашардисване и захласнатост. Видя много лица, познати и непознати, но не отличи повече от три-четири, а изобщо не си даде суетната грижа да отбележи в паметта си кои са почели и кои са пренебрегнали покойницата. Само от време на време нещо в съзнанието му бе щраквало и отбелязвало някаква подробност, всичко останало се бе омесило в една обща картина и една обща минута, в които даже нямаше толкова скръб, колкото душевна празнота.
Запомнил бе например, че за опелото бяха помолили само поп Юрдан, а там се явиха четирима — поп Димитър Черното, поп Тодор285 и поп Исайя от Клуцохор бяха настояли да участвуват в службата по собствена воля.
След това Панайот Минков бе изразил желание да каже няколко думи за покойницата. Стана суетня — черквата „Свети Димитър“ бе събрала само едната трета или едната четвъртина от хората, които бяха дошли да изпратят Яна, та се наложи той да произнесе словото си пред вратата на храма. Бяно чу твърде малко от това слово; едно изречение още в началото го порази, та мисълта му после се втурна подир него и не можа да проследи останалото: „Един живот, раздаден докрай на другите“ — бе казал Панайот Минков. Едва сега Бяно можеше да прецени, че през всичките тридесет и пет години, преживени заедно, Яна всъщност нито веднъж не бе изрекла думите „Аз искам“, не бе поставила себе си в центъра на нещата, не бе помисляла или протягала ръка за себе си и за личното си добруване — целият й живот бе една непрекъсната грижа за другите: най-напред за Бяно и децата, сетне и за всеки, който е имал нужда от нея. Специално към Бяно тя се бе показвала винаги покорна и всеотдайна — като се започне от чудатостите на характера му, та се стигне до тайната около Найден, която тя е знаела през цялото време и му я е спестявала… Наистина „Един живот, раздаден докрай на другите“!
Сетне на гробищата кратичка и развълнувана реч произнесе и поп Юрдан. И както преди, Бяно можа да го слуша само докато съзнанието му пак се завъртя около едно изречение: „Който сам е познал нещастието, разбира и нещастието на другите.“ Да, също и това бе Яна. Какви ли мечти е имала дъщерята на чорбаджи Руско от Градец? Какви ли пламъчета са проблясвали в малкото й девическо сърце, преди да се сгромоляса всичко под бабаитската снага на турчина-насилник и неразцъфналата радост да се изпепели под черната забрадка на злощастието?… Стигнала и видяла мрачното дъно на бездната, после Яна се бе посветила на всички онези, които са й били — изцяло или донякъде — събратя по съдба. И бе вършила чудеса, за да им подаде ръка и да ги изведе към светлината…
А когато се опомни, людете вече хвърляха по бучка пръст върху прясно скования ковчег. Хвърли една и Бяно…
… Когато мина погребението, той нищо не желаеше по-силно от това — да остане сам. Сам с мислите си. Не му се удаде — спазвайки обичая, от гробищата се върнаха пак у дома, имаше светене и ръсене на вода, жито и чаша вино за многобройните гости, десетки и стотици ръце, които напираха да стиснат неговата с искрено съчувствие.