— Приемете всичко това от добрата страна, господин Силдаров — каза му поп Димитър хаджи Костов, когато усети вътрешния му бунт. — Христовата религия вече деветнайсет века и половина събира разум и опит и знае какъв смисъл да вложи в обичаите си. На потресените от загубата близки тя възлага в първите два-три дни да вършат толкова много работи — от варенето на жито до водосветите, — че да не намират и минутка за тъгата си. А когато най-сетне въртележката се поуталожи, неусетно се е поуталожил и най-силният пристъп на скръбта…
Може би тъкмо поради тази преднамерена претрупаност на обичаите Бяно наистина се бе държал мъжки през всичките суетни на погребението („стар, ама се видя, че е от юнашко коляно“ — щяха да говорят след това за него онези, които не бяха забелязали пълната му обърканост). Следобед обаче стана нещо, което разчупи външната обвивка на самообладанието му — получил късно вестта за смъртта на сестра си, от Градец пристигна едва след като я предадоха на земята шуреят му даскал Димитър Русков. Те се прегърнаха мълчаливо и сетне, както често бива в такива случаи, заговориха за най-глупавото и неподходящото като за такъв момент.
— Не те ли достраша да дойдеш сам-самичък през Балкана от Градец? — попита Бяно, а Димитър му отговори:
— Какъв ти страх! Нали сега дружината на твоя кръщелник е тъдява, читаците са се изпокрили в миши дупки…
Но после те се затвориха в малката собичка, спуснаха зад себе си мандалото и останали настрана от погледите на любопитните, плакаха като деца. И с тези сълзи те си казаха всичко — за Яна и за празнотата, която тя оставяше в сърцата им, — което мъжките им устни премълчаваха. Като се поуспокоиха, те пак не се заловиха да предъвкват известното, а думите им потръгнаха от него нататък:
— Не успях да се простя с кака — започна Димитър, — ама за малко и да се размина изобщо и с вестта ти. Условил съм се да стана главен учител в Разград и скоро ще стягам семейството и имуществото за нататък…
— Как? — стрелна го с недоумяващи очи Бяно. — Ще оставиш Градец, когато издигна Градешкото школо на второ място след Сливенското? Малко ли ти се виждат азбукарчетата, които се стичат от целия онзи край да търсят при тебе прозорец към света на знанието? И скромна ли ти се вижда славата, която си спечели в борбата срещу светиня му Вениамин и изобщо против гърците-душегубци?
— Всичко това, което изреди, се обърна срещу мене, бате. И успехът на училището, и прогонването от него и от храма на непонятната за народа гръцка реч, и пробуденото свободолюбие в младежта. Нашите първенци с чорбаджи Гиню начело са се съюзили и дума са си дали да ми извадят душата. Не, не да ме стрелят или колят, а да я извадят с памук, като провалят всичко напредничаво и родолюбно, което аз намислям да направя286.
Бяно усети мъката му — (тя, неизплакана, щеше в близко време да изгризе дробовете му), — та предпочете да промени разговора.
— Какво правят Мария и юначетата? — попита.
— Руско287 и Стефан ли? — В подутите от плач очи се мярна нещо като усмивка. — Добре са, да благодарим на бога. Играят и палуват, сега им е времето… — Учителят се умълча малко. — Не се сърди, че ще досегна кървящата ти рана, бате Бяно, ама… ама… С една дума, искам все пак да отида до гробищата…
— Не ми досягаш някаква рана — разумява се, че ще поискаш да отидеш и там да се простиш със сестра си. Ще дойда и аз с тебе. И без това тази гюрултия тук съвсем не ми е по сърце.
Излязоха. А когато отидоха на гробищата, там ги чакаше такава изненада, че и двамата се изумиха — при гроба със свещ в ръка, а иначе покрит от глава до пети с оръжия, стоеше и отдаваше своето „последно сбогом“ същият онзи Панайот Хитов, когото властта, вече пропищяла до небето, търсеше под дърво и камък. Кимнаха си и промърмориха нещо неразбираемо. После войводата Панайот отговори на немите въпроси в очите им:
— Дълг ми беше, не можех да не го изпълня, кръстник. Тя за мене не беше само кръстница, а и онази, в чиито ръце съм поел първата глътка въздух.
— А не те ли е страх, че тук, както се казва, си на вълка в устата?
— А, не. — Двете къдели под носа на Панайот Хитов помръднаха дяволито. — Наоколо са деветмина юнаци, дето няма да оставят и с пръст да бъда докоснат.
Едва сега Бяно и даскал Димитър си спомниха, че приближавайки, бяха дочували разни подсвирвания и не дотам сполучливи подражания на птича песен.
286
Автентично. Като обяснява напущането на бележития учител Димитър Русков, летописецът на селото Хр. В. Димитров (С. Градец. Бургас, 1933, стр. 52) пише: „През 1862 г., когато бил на върха на известността си не само в Котленско, Сливенско и Карнобатско, гордият му дух не можал да понесе чорбаджийските неодобрявания на свободолюбивите му отношения с повдигащата се умствено младеж и училищната му политика; затуй се отзовал на поканата за главен учител в гр. Разград.“.