— А Найден, Панайоте? — с несдържана горест попита Бяно Абаджи. — Няма ли го Найден?
— Ако беше в дружината, мислиш ли, кръстник, че сега нямаше да го намериш до мене? За жалост вестта за кръстница Яна дойде само един ден след като Найден пое нагоре…
Бяно не поиска подробности — той вече ги знаеше от хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. Само въздъхна тежко, много тежко.
След малко Панайот Хитов забучи в рохката пръст свещичката си, сбогува се и ги остави сами.
И двамата — мъж и брат — застанаха от двете страни на пресния гроб.
7.
Бяно наистина не си бе дал труд да следи кой е дошъл и кой не е дошъл на погребението — тогава умът и сърцето му бяха изцяло погълнати в сполетялото ги нещастие, — но имаше хора, които забелязваха тези неща. Впрочем забелязваха повече отсъствуващите (присъствието те смятаха за нещо, което се разбира от само себе си) и по-специално отсъствието на онези, които по неписаните правила на вярата и народността не можеше да не бъдат тук. Не бяха много на брой тези хора, спестили си времето и усилието да присъствуват на опелото, но като че ли най-ярко се забеляза неидването на Йоргаки чорбаджи и на Евтим Димитров — тъй или иначе бяха в общинския съвет заедно с Бяно, е, недопустимо беше да не му засвидетелствуват искрено или даже престорено съчувствие…
Истината е, че на чорбаджи Евтим изобщо не му и мина през ум мисълта да отиде на погребението. Не се имаше за близък с Бяно Абаджи, нищо че и двамата бяха от десетилетия общинари, пък и през това време беше зает с нещо къде-къде по-важно: казак-алаят търсеше подходящ човек да поеме цялото снабдяване (без оръжието и боеприпасите) на двете му поделения, в Сливен и Одрин, а това на дело означаваше изумителни печалби.
Именно в този ден Евтим Димитров си бе уредил среща с пашата на казак-алая. Мехмед Садък паша го прие в дома си (добър знак!) и го посрещна с всички външни белези на славянското гостоприемство. Е, той си беше по домашному — по халат и чехли — и в това като че ли имаше добре измерена доза пренебрежение, но гостът не беше човекът, който да забележи тези неща. Ако посрещането беше по славянски, разговорът пък започна съвсем по ориенталски — отдалече и съобразно турското правило „замана̀ парасъз-дър“288, което Евтим също приемаше откъм добрата страна. Това обещаващо начало продължи обаче само докато някъде отвън се разнесоха тъпите звуци на клепало и веднага след тях особена гълчава. Садък паша се заслуша, сетне плесна ръце и запита влязлата прислужница. Момичето знаеше — в църквата „Свети Димитър“ се готвели за опело на жената на Бяно Абаджи и не след дълго ковчегът с покойницата и изпращачите щели да минат току под прозорците на пашовата къща. Само като чу това и Мехмед Садък скочи на крака и се развика:
— Людвика!… Людвика!… За бога, къде сте, Людвика?…
На тези необичайно развълнувани викове се отзова жена му — също по домашна роба.
— Моля ви час по-скоро униформата ми, Людвика!… Само след две минути трябва да бъда в парадна униформа…
Жената или беше твърде съобразителна, или просто вече достатъчно бе привикнала към чудатостите на мъжа си, та не загуби време да задава излишни въпроси. Пашата се извини пред госта и в негово присъствие се залови да обува ботушите си. После жена му (тя също му говореше на „вие“) му помогна да облече куртката си и да нахлули по подходящ начин униформения фес на пооплешивялата си глава. Тогава Мехмед Садък отново се извини на чорбаджията, че ще го остави за кратко време сам, и чизмите му изтрополяха надолу по стълбите. Объркан, несведущ какво и как се предприема в подобни случаи, Евтим Димитров остана сам в просторната одая и запълваше времето си да върти палци и да си мърмори по адрес на покойницата нечестиви думи.
Междувременно шумът навън растеше, приближаваше се. Когато вече каруцата с ковчега затрополя по калдъръма почти под къщата, чорбаджи Евтим не се удържа и отмествайки пердетата, надникна през прозореца. Процесията по улицата не му направи никакво впечатление — в края на краищата погребение като погребение, само гдето има повечко народ, — но затова пък поведението на пашата направо го изуми: в пълна парадна униформа Мехмед Садък бе застанал с прибрани пети до портата на дома си, стоеше изпъчено и вдървено като новобранец, а ръката му, издигната до слепоочието, не поздравяваше по турски, а по особен начин, само с два пръста. До него, също в почтителна стойка, се бяха наредили млад мъж в сюртук алафранга и девойка с черен кринолин; чорбаджията правилно се досети, че това бяха Адам и Каролина, един от синовете и дъщерята на пашата.