Йосиф: А-а-а, да ме извиняваш, човече, ама туй става вече бая пари. Че ти ако речеш да ме измамиш, аз ще трябва да спусна кепенците бе!… Ще ме прощаваш, ама такваз голяма опасност не се плаща с двайсет и пет на стоте. Ще трябва да сметнем колкото в „Търговското“ — по трийсет и три. А това значи, че щом искаш пет хиляди на ръка за три месеца, ще подпишеш за десет хиляди. И каква сигурност ще ми дадеш срещу тях?
Мющерията (след шумна въздишка): Имам дванайсет дюлюма лозя. Хубави лозя, на припек над селото. Пиши тях към другото. — (И докато се чува дращене на перото по хартията): — Абе то, дай боже, да дойде по-скоро голямата сватба, тогаз ще се наплатя аз и на Дели Мехмедчето, дето заплашва с клане челядта ми, и на ходжата, който пък ми одра кожата с борчовете…
Йосиф (сепнато): За каква голяма сватба говориш, човече?
Мющерията: Ей такава, алена. Сега я стягат сватовете, ваша милост, а тя комай няма да закъснее. И тогаз ще се разбере кой кум, кой сват… Хайде, хайде, не се прави, че не знаеш, господин Йосифе, ти също си от българско семе раждан и от българско мляко бозал…
Йосиф не каза нищо повече, чу се пак дращене на перо и звън на сребърни монети, последвано от захлопване на желязната ракла — той бе прибрал подписаната полица. Като изпрати мющерията си до началото на стълбището, той постоя замислено с ръце в джобовете на панталоните (напоследък по подобие на даскалите също и Йосиф бе започнал да носи алафранга дрехи), пък хлътна в одаята.
— А, ти тука ли си бил! — каза на баща си. — Я подай канчето, зер и аз усещам потреба… Или остави, ще опитаме оная, чанакчийската. — Излезе за малко и се върна, като ходешком надигаше плоска бъклица от черешово дърво. — Чу ли това за сватбата?
— Чух — късо отговори бащата и протегна ръка за бъклицата, той също искаше да опита чанакчийската.
— И какво? Само толкоз ли ще кажеш?
— Ба, мога и друго да кажа. Например мога като тоя кьойлия да ти река да не се правиш, че не знаеш. Бъди рахат, знае го и пашата на казак-алая.
— Какво стана там?
Бащата отпи още една глътка и му разказа.
— Чудновато ми се види един султанов паша да разсъждава по този начин — почеса се зад ухото Йосиф, — ама иначе е прав. Ако рече да стане нещо…
— … не се знае дали нашите панти ще запалят чергата на султана — завърши вместо него Евтим, — ама за нашата черга можеш да го имаш за сигурно. И знаеш ли защо тогаз няма да се сетиш да си събираш борчовете? Защото такива като Панайот Хитов и Хаджи Димитър набързо ще са ти свалили главата от раменете. Точно както Садък паша го вещаеше. Ей това е, „ако рече да стане нещо“…
— Ами че от вас зависи дали ще стане, или не. Какви първенци сте вие, ако овреме не уловите в ръце и не озаптите простата паплач?
Каза го Йосиф, но и сам не си повярва на високопарните думи. И грижата отново затисна одаята под тежестта си.
Само една стена делеше Йоргаки чорбаджи от мястото, където четиримата свещеници извършваха опелото, дори чуваше гласовете им и хлипанията на жените, но не благоволи да отиде дотам. През цялото време седя при масата на канцеларията и залисваше ръцете и ума си с тежкия печат на общината, единствено само когато Панайот Минков произнасяше трогателната си реч (Йоргаки си каза: „Сега му е паднало да изтъкне пред простолюдието своя дар-слово“), в него се пробуди нещо като любопитство, та той отиде до прозореца да погледа множеството и разпенявилия се оратор. Все там, в канцеларията290, той дочака да се отдалечи процесията, после обърна ключа и със сплетени на гърба ръце, от които висеха жълтите зърна на броеницата му, без бързане се прибра у дома си.
Първото, което го порази, когато влезе в двора, беше необикновената тишина. В катадневието тук шетаха, забързани като мравки, поне десетина ратаи и слугини, сега дворът приличаше на пустош. Само от дама се показа един измекярин, та чорбаджията веднага го повика и поиска обяснение за тази странна тишина.
— Отидоха на някакво погребение, господарю — отговори човечецът. И добави от себе си: — И синовете на господаря са там…
„Сега я втасахме! — помисли Йоргаки. — Тръгнали, хългазниците му с хългазници, да изпровождат майката на един хайдутин, дето конакът е обявил награда за главата му… — И се закани: — Много мек съм аз, ама ще обърна дебелия край, нека си го знаят!…“
Каза си това и отпрати с мръдване на пръстите измекярина, а сам остана за минутка на мястото си, загледан към къщата. В последните години, след като не я възстанови, а я издигна наново из основи подир пожара, къщата, положително една от най-хубавите в Сливен, беше неговата непрестанна гордост и неомръзваща гледка за очите му. Постоя Йоргаки чорбаджи и й се полюбува, сетне все така без бързане приближи нататък и се качи на горния кат. Вече знаеше, че синовете ги няма, но по навик надникна в стаята им. В следващата обаче завари своята тайна слабост, почти наравно с къщата — Тенинка. Дъщерята се бе сгънала като ер-голям над масата и пишеше нещо.
290
Канцеларията на църковната община се е помещавала в две стаи, пристроени до храма „Св. Димитър“. В по-голямата, много скромно обзаведена, са ставали заседанията на общината, а в чекмеджето на единствената маса се е пазел общинският печат с два надписа: „Българска община в Сливен“ и на турски „Булгар джемаатъ̀ Ислимъе“; малко по-късно от описваната епоха там на стените са били поставени портретите на тримата църковни водачи Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки, още по-късно — и други портрети и картини. В по-малката стая се е съхранявали архивата на общината и книгите на общинската книгопродавница.