Райна се изчерви. Защото не й личеше, но тя наистина пак чакаше рожба. За да се избави от притеснението, жената се разшета, пожела да сложи трапеза на госта. Непознатият обаче отклони, прие само да се поизмие от прахоляка по друмищата и колкото да не я обиди — да хапне едно сладко. Тъкмо го довършваше, когато външната порта изскърца и в очертанията й се появиха Боян и малкият Стефан. Стопанинът приближи усмихнат към тях (той винаги се развеселяваше от гост в къщата), здрависа се с посетителя и непринудено го заприказва.
— Не, не съм дошъл по работа — обясни непознатият, след като размениха неизбежните встъпителни думи. — По-право по работа съм, но не такава, каквато си мислите. Просто изпълнявам една чужда поръчка — да ви донеса нещо, което сте забравили у него.
Той разрови отново бохчичката си и извади „нещото“, повито в чиста кърпа. Заинтригуван, Боян го разгъна с нетърпеливи пръсти. И в следващия миг ахна от изумление — в ръцете му беше неговият собствен дивит, който той преди осем години забрави в скривалището в дома на Нанка Търпанска в Котел!
— Раковски! — произнесе той благоговейно. — Бате Георги!…
— Радвам се, че си го познахте — каза непознатият. — Така се надяваше и господин Раковски — че дивитът ще бъде най-сигурната препоръка пред вас.
— Извинете, господине, не чух добре името ви?…
— Не съм го казвал — беше ясният отговор. — И ако това няма да ви подразни, по-добре ще да е да него знаете. Наистина аз мога да кажа едно какво да е име, но тази лъжа ще е излишна, нали?291
Боян нямаше привичка за поддържане на такава тайнственост, но уважи искането на госта. Само го огледа по-подробно. Непознатият беше приблизително на неговите години, ще рече — около тридесет и петте, над среден ръст, но не и висок, с поизтрити шаячни дрехи, които спомагаха да не се набива на очи. Държеше се като селянин, слязъл на пазар в града, и умееше също да говори по този начин; когато се поотпуснеше обаче, в речника му се прокрадваха думи, които издаваха, че той е образован човек и навярно видял много свят. По-късно Боян щеше да чуе от устата му и някои думи — например „дръшам“ и „дръшай“ вместо „държа“ И „дръж“, „ба̀я“ за пренебрежителното „не искам да зная“, „не ме интересува“ или „вит“ за особняк човек, — които при скитанията си по делата на работилницата той бе чувал и в Провадия и Провадийско, но запази впечатленията си за себе си.
— Не се сърдете, госпожа — каза междувременно гостът, — но мога ли да поговоря с господин Силдаров на четири очи?
— А, какво ще се сърдя. — Трапчинките пак се появиха на Райнините бузи. — Не съм любопитна за вашите мъжки работи… — И тя си влезе в къщата, като забра със себе си и децата.
— Кажете нещо за братовчеда Раковски — предложи Боян.
— Сигурно няма да чуете нищо ново. Той служи изцяло, с ум и сърце, само на една цел: строшаването на робската верига и възкресяването на отечествената ни свобода. И трябва да добавя, че народът с безпогрешния си инстинкт го оцени по достойнство, та за него сега България е Раковски и Раковски е България. — После се подсмихна. — Е, не липсват и изключения, разбира се.
— И какъв хабер ми праща той?
— Вам лично ми поръча да предам само едно: че онова, за което заедно сте мечтали в скривалището на сестра му, приближава да стане реалност. И до колкото зависи от вас, да подготвите също и другите патриоти от непокорния Сливен за големия час.
Сега на свой ред се засмя и Боян:
— Не е кой знае колко много, като да провежда нарочен пратеник…
— Другото е една молба, господин Силдаров. И то не от най-лесните… — Гостът хвърли бърз поглед през раменете си. — Моят вожд и началник господин Раковски разчита на вас, за да се срещна с войводата Панайот Хитов в Балкана.
— Наистина не е от лесните задачи. — Боян се почеса замислено по бузата. — Виждате ли, господине, с Панайот сме роднини и това се знае от властта. И за да не ни напакости — а може би и за да не попадне на турска клопка, — той съзнателно отбягва да се среща много-много с нас, нямаме и постоянна връзка. — Боян помисли малко. — Да, струва ми се, че се досетих що трябва да сторя.
— Мога ли да го чуя?
— Ще ви свържа с един свещеник, той впрочем също ни се пада нещо роднина…
— Да не е поп Юрдан? Господин Раковски е споменавал за него.
291
Авторът положи много усилия, но не можа да открие името на пратеника на Раковски. Знае се, че неговото писмо е донесено в Сливен по човек, а не с турската поща (за разлика от изложеното в книгата, то е стигнало до П. Хитов чрез ятака му Паскал от с. Глушник) и че информация за революционната подготовка в града е стигала до Раковски чрез Стоил Балкански от Цариград, но името на куриера остана неизвестно за автора.