Поп Юрдан (вметва): Панайот изобщо вино в уста не слага.
Непознатият: … да пирувате по влашките шантани или да търсите платена любов от жените по публичните домове. Доколкото знам, само веднъж сте били във Влашко, и то твърде отдавна…
П. Хитов: Защо съм в Балкана и си излагам кожата ли? — (Засмива се пресилено.) — Ами че то е като в песента, господине. — Запява полугласно:
Непознатият: Така мислех и аз. Нашият върховен началник обаче се надява на нещо повече от вас, войводо.
П. Хитов (все така искрено учуден): Какво може един хайдутин повече от онова, което е казано в песента?
Непознатият: Може да надрасне себе си.
П. Хитов: Да надрасне себе си?
Непознатият: Да. Като види и осъзнае, че досегашното е добро и възхвално, но не е достатъчно. Особено когато хайдутинът е един човек и българин като Панайот Хитов.
П. Хитов: Признавам, не разбирам това искане на бай Раковски. Ако е възможно, кажете ми го по-простичко и по-ясно.
Непознатият (сваля навущата си и взема писмото, залепено с пластир за кожата): Той го казал сам. Но нека да попитам още едно нещо. Друго писмо от Раковски получавали ли сте?
П. Хитов (със смях): Не. Не съм получил още дори навстоящето…
Непознатият (настойчиво): Зимъс или в ранна пролет не донесоха ли друго?
П. Хитов: Освен далечни слухове, нищо не е идвало от бай Раковски, от полка му, от нашите момчета в него, от Белград въобще.
Непознатият (прекръства се печално): Тогава нека да кажем: „Бог да прости Петър Нинчев!“ За да не е донесъл писмото, значи не е и между живите. Царство му небесно на този честен юнак!…295 Ето писмото, войводо. Нека научите всичко направо от нашия общ върховен началник.
П. Хитов (повъртява безпомощно писмото из ръцете си — по това време той все още е напълно неграмотен296): Ще те помоля, кръстник, прочети го ти!
Бяно Абаджи (разпечатва писмото и чете):
„Чуйте, братя българи, и вие, храбри планински юнаци, моите думи! Бъдете юнаци, бъдете готови, бъдете весели. Ходете до Петровден по планината и чакайте онова време, което очаква всеки из нас. Приготовлявайте се. Около Петровден аз ще ви изпроводя един човек, който ще да ви разкаже що трябва да се работи. Отечеството ни скоро ще се освободи. Пригответе се!“297
П. Хитов (прекръства се благоговейно): О, господи!… Доживях и тази радост… Как беше, как беше, кръстник? „Отечеството…“
Бяно Абаджи (като чете от писмото): „Отечеството ни скоро ще се освободи.“
П. Хитов: Свети боже, помогни ми да доживея до лятото, пък след това ако ще — на парченца да ме направят…
Непознатият (нескрито развълнуван от тази проява на родолюбие): Мога ли да предам на върховния ни началник, войводо, че вие?…
П. Хитов (прекъсва го): Нека разчита на мене като на самия себе си. На мене и на юнаците от моята дружина!
Поговориха още малко и се разделиха — гостът и поп Юрдан слязоха надолу по боаза, а Панайот Хитов се шмугна в храсталаците. Като ги изпрати, Бяно се върна и седна на обичното си място покрай сергията. Докато беше разговорът, той с всички сили се бе старал да не издаде колко объркан и безпомощен се чувствуваше, откакто си отиде Яна, как цели месеци бе прекарал тук като отшелник и с цяла пустиня в душата си. Сега обаче не беше същото — след прочитането на писмото и той заедно с кръщелника си бе усетил дълбоко в себе си да проблясва някаква нова светлинка…
10.
Благодарение на покойния наш знаменит съотечественик Г. Раковски тези народни чувства се възродиха днес в сърцето на всеки български хайдутин, който отива в Балкана не да убива и обира търговци, но да търси случай да пролее благоволно кръвта си за свободата на милото ни отечество.
295
Името на споменатия Петър Нинчев, един от ранните куриери на Раковски, не може да се открие никъде в историческата литература — той е един от хилядите „незнайни воини“ на българските националноосвободителни борби. Прадядо е на автора по майчина линия. По семейно предание е бил буден и родолюбив българин от Ново село, Видинско (да не се бърка с Петър (Петруц) П. Нинчев, чийто паметник още стои и може да се разчете в гробищата на Ново село, който е син на куриера и прекръстен от Нинчо на Петър след гибелта на баща му), поставил се доброволно в услуга на Раковски и използуван от него за пренасяне на тайната революционна поща. През зимата на 1861–1862 г. е бил изненадан от турците точно когато прегазвал ледените води на р. Тимок откъм Сърбия, но успял да унищожи пренасяните писма. Ядосани, че са изпуснали важната кореспонденция, турските гранични стражи го заклали още там, на брега на реката.
296
Панайот Хитов е навярно един безпрецедентен случай в писмеността. Той се научава да пише едва в 1868 г. (38-годишен!) като емигрант в Сърбия от младия тогава, но образован Григор Начович. Едва се запознава с азбуката и именитият войвода веднага написва спомените си: „Като додах у Белград, залових са да са уча да чета, пиша, защото не знаях нищо от читани, писани, и тъй като понаучих малко, и зех, та написах отчасти моето патувание, откакто съм излезал от дома си.“ Ръкописът му попада в ръцете на Л. Каравелов, който веднага оценява какво изключително богатство е той, редактира го и го издава (април 1873). Така се раждат спомените на Панайот Хитов („Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи“), които още веднага и до днес повече от столетие по-късно, заемат едно колкото почетно, толкова и уникално място в българската, а може би и в европейската литература.
297
Текста на писмото предаваме дословно по Моето пътуване…, но трябва да се предположи, че той не е автентичен, а е възстановен от Каравелов по приблизителнате спомени на Панайот Хитов.