Още зашеметен от разговора с непознатия и с чувството, че писмото, мушнато надълбоко в пазвата, изгаря снагата му, Панайот Хитов само кимна на стражите и продължи нататък. Знаеше пътя, но го водеха и шумовете — сподавена весела гълчава и оживени гърлени мъжки гласове. Надникна през шубраците. Момчетата играеха на „дълга кобила“ и цялото им внимание бе погълнато от съперничеството: на тридесетина крачки бяха забили в земята колче, украсено с празна кратуна (това навярно наподобяваше заптие или изобщо враг) и се редуваха да го замерват с тежка тояга, дълга около два аршина298. Макар да знаеше отнапред победителя в състезанието (Дядо Желю нямаше равен на себе си в точността на замерването с тояжката, като неведнъж бе прилагал изкуството си и върху истински турски глави), всеки друг път войводата щеше да остане да погледа — да се посмее на неудачниците и да се порадва на сръчните. Всеки друг път, но не и днес — сега той надрастваше самия себе си и не му беше до игри.
Като го видяха, хайдутите от дружината отначало поискаха да го въвлекат във веселото състезание, но после забелязаха непривично тържественото му лице и странността на погледа — в едно и също време по-смръщен и по-радостен от когато и да било, — та не само се отказаха, но и сами изоставаха „дългата кобила“. Наобиколиха войводата, заваляха и първите въпроси:
— Добра вест ли носиш?…
— Що ти каза поп Юрдан?…
— Пак ли гаджалите са изгорили някому душата?…
Панайот Хитов не отговори веднага. Седна на полянката, побутна с палец калпака си нагоре и заповяда:
— Извикайте и стражите. Трябва всички да чуят, цялата дружина.
Събраха се и по негов знак насядаха наоколо.
— Братя! — започна той; искаше му се да говори простичко и убедително, както пратеникът на Раковски, но гласът му неволно звучеше развълнувано и някак важно, тържествено. — Братя, искам да ви известя, че от този час нататък нашата хайдушка дружина престава да съществува. — Разнесоха се ахвания, слисани ругатни и „Ама как тъй?…“, но той ги прекъсна с предупредително и властно вдигане на ръка. — Не ме разбирайте погрешно. Дружината ще съществува, но тя няма да е повече хайдушка. От днес ние ставаме бунтовници и бойци за народна свобода, а не както досега просто хайдути.
— Не разумявам особено ясно, войводо — каза някой.
— Ще ви обясня, затуй ви събрах.
И Панайот им разказа всичко от край до край, после даде на Хаджи Димитър — той като че бе най-грамотен в дружината — да прочете и писмото; от вниманието му не убегна, че докато четеше, гласът на Хаджията потреперваше. Когато мина и това, войводата приключи:
— За себе си аз съм решил, братя. Георги Раковски ми показа една по-велика цел от нашата, досегашната, и аз дадох дума пред себе си да й се посветя докрай. Не искам да насилвам никого от вас — който желае, нека ме последва в новия път, който обаче не желае, няма да го задържа силом под байрака на дружината и тозчас ще се разделим с мир и разбирателство.
— Иска ли умуване, бай Панайоте! — рипна веднага на нозе Хаджи Димитър. — В сравнение с туй, което пише Раковски, нашето изглежда дребна мъстителност и кокошкарство. Води ни на битка за свобода, войводо!
Имаше и други, които да се палеха като него, но неколцина останаха по-сдържани. Дядо Желю Чернев се осведоми делово:
— Как го виждаш това новото, войводо?
— На първо време ние ще си гледаме работата както досега, само че с една разлика — от онова, що вземаме от турците, ще отделяме каквото ни е за храна и барут, останалото до последната пара ще да отива за делото…
— Аха! — подхвърли уж на себе си, но достатъчно високо, за да бъде чут от всички, Никола Аджема. — Ще си излагаме кожата на куршумите заради тоя, дето клати гората…
Панайот предпочете да се престори, че тези думи не са стигнали до ушите му. И продължи:
— Нашите братя са зле с парите, нямат за оръжие. Затуй ще ги вземеме от гаджалите и ще ги даваме тям. А когато екне тръбата на въстанието, ще се влеем във войската и с нея ще се сразим с турчина.
— Приемам — каза Дядо Жельо. — Българи сме, не бива да посрамяме юнашкото си име и паметта на дедите си.
Един по един всички се присъединиха към него. Последни дадоха думата си Никола Мавродиев и Никола Аджема; дадоха я, но се усещаше, че донейде го правят от безизходност — какво можеха да вършат само двама, извън дружината?
Не му стана приятно на Панайот, че имаше хора да се колебаят, ала той премълча, не даде глас на чувствата си. И заповяда:
298
В историческия си очерк Хайдути (С., ДВИ, 1967) Ив. Богданов описва тази и други военизирани игри на хайдутите като „кленза“ — хвърляне предмет на определено място и разстояние, „куцан гражд“ — умение да се ходи на един крак, „прескочи кобила“, а също състезания по стрелба, хвърляне камък, борба, преодоляване на препятствия от различен характер и пр. Не е посочен източникът на сведенията.